Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

събота, 8 януари 2011 г.

ХУБАВИТЕ МИГОВЕ

ХУБАВИТЕ МИГОВЕ

Те са разцъфналите храсти край алеята на сивите ни делници. Към тях сме често безхаберни, макар да впръскват най-хубавия аромат на дните по износените дрехи – оставяме ги като прочетен вестник или използвана салфетка от неприбраната ни маса.
Хубавият миг – разменната монета, с която плащаме за нашите болки и радости; нашият вик в лицето на живота, безгласният ни плач от ударите нанесени ни под пояса.
Хубавият миг носи ключа от вратата на нашето щастие окачен на врата си върху тънкото синджирче на часовете. Той е този, който ни учи да се усмихваме на кацналата върху цвете пеперуда, на капката роса върху листенцето на розата, на вятъра, който раздухва големите облачни балони в небето, на казаната на място блага дума и на какво ли не още.
Нека се научим да носим тази усмивка, подарена ни от хубавия миг, като цвете на ревера, за да бъдем и ние самите по-хубави и по-добри.

ИМПРЕСИИ - 5

В МАХ ОТ ЗВЕЗДА ДО ЗВЕЗДА

Полумракът размазва над селото своите сенки и започват да чезнат дървета и къщи от лицето на смутения видим свят. А аз от друго сега съм смутен. Вървя към своя дом и се питам: „Какво ще сложа тази вечер на обеднялата си трапеза? Пак лунен резен и светлина от звездно вино."
Децата сладко спят, затворили света под клепките си и стиснали в юмручета мечтите си. А след съня им ведър и спокоен, върви усмивката ми бащинска и гали с пръсти тишината, и меките косици. Към планината сънищата им вървят, отнасят ги към свои върхове и тя към тях се спуска, да ги посрещне с тежката си стъпка. Безлицевият свят присяда на дрямката в омекналата люлка и в мах от звезда до звезда ме понася.


НА ВЪРХА

Този връх високопланински, към безкрая ли отвежда? Тази синева над него, всичко ли изпива? Птиците на погледа си пускам. Синевата им е тясна – толкова са ненаситни за пространства. А пък долу, в сенчестата бездна, някой купчинки от пясък сякаш е направил – планини, реки и бисери разпръснати на селища, като в дълбоко океанско дъно. Долу друг живот кипи – долу ври, гърми, клокочи. А тук спокойно времето едва тече. И ме носи без загадки и въпроси – тук животът ми не ме поставя все на тясно. На върха, в звънарната на облачната вис, се чувствам като цвят в дъга небесна. Клекнала под напора на ветровете, бездната сега мълчи, търси в моите очи смисъла на съществуването си. Светът под мен витае, като мъглявина, из облака на всекидневни грижи. Присядам в топлата трева на този връх, оставям раницата си до мен. Изваждам мълчаливо хляба, подреждам си храната и каня слънцето, най-близкият ми тук приятел, да сподели трапезата ми скромна.