ПАРАЛЕЛ

В безкрайния си дом обширен
навярно облаците са щастливи,
защото те,
макар да са така немирни
и толкова неверни като тебе,
не ги изпъждат –
винаги добре приети,
изчезват и се появяват,
когато искат, както искат :
лирично нежни и безгрижни,
като море разлети в цялото небе,
кълбати в причудливи форми
или навъсени и страшни;
непостоянни като тебе.
В дома-небе на любовта ми
ти като тях се шириш и танцуваш,
нехаеш, идваш си и си отиваш,
без да отричаш или потвърждаваш нещо.
А аз, приседнал в сянката на своя ден,
в небето пак с почуда гледам
и в мислите си правя този паралел,
лице на слънцето подложил
с чадър на чувствата в ръката.
И ако тих ветрец повее,
и моите съмнения отвее
ще се зарадвам от сърце,
тъй както бликащата светлина
на съществуването си се радва,
и безпричинно весела, и закачлива,
с любов до всичко се докосва.

ИДВА ЕСЕН

Изрусява зеленото
и от слънце прелива.
И угасва смехът му
възторжен в ливадата –
идва есен, гласът й се носи
сред полето,
в съня на дъбравата,
в песента на щурците.
Есен идва –
жълтее тревата
и врабецът кълве
на шишарките семето.
В есента влизам сам
със забавена крачка
и се питам
кому обичта си да дам?
На кого с топли длани
ръцете да стопля?
Аз съм време течащо
през очите на топлата есен.