ЛИТЕРАТУРА

 ПРОЗА

ИВАН ХАДЖИДИМИТРОВ

„КОГАТО ЗАВАЛИ ДЪЖДЪТ”

 

разкази

РАБОТНИКЪТ ОТ ПЕРОНА

   Влакът спря на малка гаричка. Покривът й се криеше в обагрените от есента корони на няколко стари високи липи. Пожълтелите листа блестяха ослепително под яркото слънце и пълнеха очите със златни отблясъци. В края на ливадата до гарата няколко попски круши, останали съвсем без листа, стърчаха тъжно и самотно в голотата си. Клоните им бяха отрупани с примамливи едри плодове.

Никой не слезе, само двама старци се качиха във влака. Престоят се оказа дълъг. Отегчение обхвана пътниците. Слънцето препичаше през стъклото на прозореца. Отворих го да влезе въздух в купето и надникнах навън. На перона работеше мъж в избелели дочени дрехи. Гъсти къдрави кичури коса покрива челото му над витите вежди. Работникът редеше съсредоточено тротоарни плочки по разрушения перон. Улисан в работа, той си подсвиркваше с уста, чужд за останалия свят. Личеше, че работата му доставя удоволствие. Работеше спокойно, без да се притеснява, че може да закъснее, че ще трябва да дава отчет за работата си през деня пред началници. Като го гледах ми се прииска да зарежа всичко, да скоча от вагона и да отида да редя с него плочки. Но влакът проскърца, отлепи тежко вагоните и бавно тръгна. Работникът се надигна, обърна лице към вагоните, усмихна се и размаха ръка за довиждане. На прозореца зад мен се появиха неколцина ученици. Като видяха работника на перона, един от тях рече:

- Ето го лудия. Пак ръкомаха ухилен до ушите.

Много ръце се показаха през прозорците на вагоните да отвърнат на поздрава на

младия мъж  с дочените дрехи. Учениците  подвикнаха обидни думи, хвърлиха по него фасове, но добрякът не им обърна внимание, премести добродушния си бистър поглед върху други пътници, които бяха отзивчиви към поздрава му. И аз вдигнах ръка, но бях закъснял – заради учениците, той вече не гледаше към мене. Едрата му фигура бързо се отдалечаваше, останала тъжно-самотна на пустия перон. На фона на безлистните, отрупани с плодове крушови дървета, с вдигната ръка, махаща за сбогом, тя излъчваше някаква скрита фаталност. Тя бе едно магическо видение, дошло от своята далечна иреалност.

     Силуетът изчезна от погледа ми, стопен в синкавината на пространството. Въздушната струя от ускорението на влака подхвана мислите ми и ги разпръсна като семена в обширното поле. Отегчението се отдръпна от лицата на пътниците след тръгването на влака и след поздрава на непознатия работник.

     Прибрах се в къщи в много добро настроение.

     След този ден, всяка сутрин като отивах на работа и вечер като се връщах, щом влакът минеше през гаричката, отварях прозореца и с радост отвръщах на поздравите на сърцатия работник от перона.

Една сутрин него го нямаше. Перонът беше тъжен и пуст. . Подухваше вятър. Крушовите дървета стърчаха насреща  останали и без плодовете си. Вятърът ги бе съборил в осланената трева на ливадата. Перонът лежеше под вагоните завършен. Нямаше кой да пожелае сега на пътниците “на добър час” и да помаха с ръка за довиждане.

     През целия ден нямах настроение. Възникнаха проблеми в службата и преди да си тръгна се скарах с началника. Прибирах се в къщи подтиснат. Когато влакът спря на малката гаричка, по навик се показах на прозореца на купето и потърсих с очи човека, който посрещаше и изпращаше влаковете с усмивка, но го нямаше. От свъсеното небе закапаха едри студени капки дъжд. Побързах да вдигна стъклото. С изчезналата усмивка на работника бе изчезнала и усмивката на есента. От съседното купе чух някой от пътуващите с мене ученици да казва:

- Абе, онзи лудия, днес го няма. Свършил е работата си. Няма с кого да се занасяме сега.

“Нормалния днес смятат за луд – припомних си думите на поета и горчиво си казах. – Ех, деца, не виждате ли, че забързани в ежедневието си, забравихме да се усмихваме, забравихме как да гледаме открито хората в очите, как можем да помахаме с ръка за поздрав към непознат и да му пожелаем “на добър път”. Изведнаж си дадох сметка, че днес може би не ми вървя в работата и се скарах с началника си, защото го нямаше добрият работник да ми помаха с ръка от перона. “Навярно и времето затова се развали – си рекох. – Ще бъде добре, ако неприятностите свършат с това. Дано в къщи не ме очакват още огорчения.”

     Влакът пристигна на моята гара със закъснение. Изпуснал бях автобуса.

КОГАТО ЗАВАЛИ ДЪЖДЪТ

     Залезът втъка златни нишки в посребряващата коса на бригадира Захари. Потънал в мислите си, този път майсторът остана безразличен към красотата на гаснещия ден. “Момчетата ще ме разберат – си рече той. – От толкова време ги водя от обект на обект и не съм ги подвеждал, винаги доволни са се връщали вкъщи. А в Дамян се излъгах. Видя ми се работлив и избързах да го взема в бригадата. Обичам хора тежки в приказките и припрени в работата, честните, тези които държат на думата си и на занаята, табиетлиите. С алчни и нетърпеливи хора не искам да имам вземане-даване – така си мислеше, приседнал пред къщи, докато прехвърляше в главата си случилото се през днешния работен ден.

Захари не искаше да се захваща с тази работа – имаха достатъчно друга. Съгласи се само да даде консултация, но като разбра, че човекът е отчаян, не можа да откаже. Директорът на едно старо училище искаше да вдигне надстройка.

   - Идва един архитект – рече му той, - гледа, мери, черта, смята, накрая отсече: “Няма да стане. Съжалявам.” –  И си замина. А аз какво да правя, на зор съм. Не ми стигат класните стаи, учим на смени. Така ми си ще да го разреша този въпрос. Викнах те и ти да огледаш, майсторе, и да ми кажеш, може ли, не може ли. Ако не може да си отзема и да мирясам.

Бригадирът огледа сградата и като помисли каза:

- Ще стане. Това е лесна работа.

- Наистина ли!? – зарадва се директорът. – Кога можете да започнете?

- В момента сме на друг обект. Като го приключим след около месец, тогава.

      -  Хей, камък ми падна от сърцето. Така ме беше отчаял този архитект.

      - И измежду тях има калпави в професията. На един строеж веднаж,архитектът три пъти променя проекта на стълбището и не можа да го направи. Накрая не се стърпях, начертах опростен чертеж на мазилката и му рекох: “Ето как може да стане.” Той опули очи срещу мене и казва: “Каква чудесна идея! И е толкова просто! Как не се сетих?”

Залезът пръскаше щедро искри от огромното си огнище. Червените му пламъци озаряваха съсредоточеното лице на строителя. Небето бързо се променяше, помръкваше. А Захари се усмихваше в мислите си: “Не може да се сети архитектът, защото няма опит в работата. Моята академия са строежите. От малък съм с майсторите. Най-напред носех на дядо и на татко теслите, носех им вода. Подавах им инструментите и ги гледах в ръцете, стараех се нищо да не пропусна. Заслушвах се и в думите които си казваха. Измежду майсторите дядо беше пръв. И тате после не го посрами. И аз няма да се изложа. Още с идването си в бригадата, Дамян искаше да ни смае с работа. Работеше много, но некачествено.  След като всички си тръгнеха го оставях да поправи нескопосния си майсторлък. Започна да ме гледа накриво, а мен това не ме интересува.

Настройката на училището построихме в договорения срок. Директорът остана доволен, по лицето му личеше. Аз не слушам много какво ми говорят хората, а ги гледам в очите. В тях винаги виждам истината. Затова с думи никой не може да ме излъже. Като свършихме, той рече:

- Стана както исках. Ха сега, да си оправим сметките.

- Рано е за сметката, шефе – отвърна. – Когато завали дъждът, тогава.

Директорът се изненада от думите му и рече:
-Както кажеш, така ще стане. 

Щом стопанинът на сградата се отдалечи, Дамян препречи пътя ми с въпрос:

- Защо не взе парите? На мене ми трябват. Дъждът може да завали чак наесен. Дотогава ли ще чакаме?

      - Дамян е прав – възропта и Пешо. – Нали затова се трепем, да вземем някой лев. С какво ще храним семействата си?

   “ И съмишленик е успял да си намери” – ядосах се аз. Отвърнах:

   - Ако някой закъса, ще му дам на заем. При мене е така. На когото не му харесва, да се маха.

Останалите мъже мълчаливо слушаха. Бяха доволни, че работят при най-търсения строител, в най-скъпо платената бригада. Никой от тях не мислеше да влиза в спор с мен. Понякога те преценяваха решенията ми като доста странни, но досега винаги всичко е свършвало добре, по-добре и от най-добрите им очаквания. Нали това искат, другото е моя грижа и не им влиза в работата.

   - Утре започваме нов обект. Който иска да работи с мене да дойде, който не – прав му път – отсякох сурово.

Работниците се разотидоха мълчаливо. Бях малко груб, но  няма как да върна казаното.”

    С падането на здрача заблестяха първите звезди. Обадиха се с плахи гласчета  щурците. Строителят поклати глава: “И аз сгреших. Хората ми имат нужда не само от работа и пари, имат нужда и от добра дума. Но стореното, сторено. Тъкмо утре ще разбера вярват ли в мене момчетата, готови ли са въпреки всичко да ме следват.”

Стигнал до това заключение, той наметна изхлузилата се от раменете му дочена куртка и се изправи. Засъхналата по дрехата вар удари с миризмата си ноздрите му. Вдишал от нея, Захари въздъхна и с тежки стъпки влезе в къщи.

Сутринта, когато се изправи пред строителите, всички застанаха зад него. Само Дамян и Пешо деляха настрана. Като разбра, че остават сами, Пешо пристъпи към бригадира и продума:

   - Извинявай за вчерашния разговор, майсторе. Прекалихме малко с приказките. Ако все още ни искаш, ще дойдем и ние с тебе.

   Дамян се надигна и застана засрамен до съмишленика си. Захари ги погледна с кротък поглед и отвърна:

   - Вече казах, който желае да работи при мене, да застане зад гърба ми.

   Когато двамата мъже се присъединиха към останалите, бригадирът се обърна към всички:

    - И вие ми простете. Бях малко груб вчера. Това, което казах за дъжда го казваше дядо, казваше го баща ми, ще го казвам и аз. Запомнете го и вие. Дядо уреждаше сметките си, когато завали, по две причини: първата бе, че при дъждовно време се виждаше добър ли му е майсторлъкът, а втората, че когато завали и дъждът пречи на работата се губи надницата – тогава се уреждаха сметките. Като се уверим, че сме направили всичко както трябва, че покривът не тече, с чиста съвест ще поискаме добри пари и ще сме сигурни, че ако след време дотрябват отново строители за нещо, пак нас ще потърсят, защото си разбираме от работата и държим на занаята. А сега да тръгваме, че вижте слънцето къде се вдигна.

Нарамили инструментите, мъжете мълчаливо тръгнаха след бригадира си – най-търсения майстор измежду майсторите.

БЪДИ КАКЪВТО СИ

   Никола искаше да накара Милена да му повярва. Но щеше ли да се овладее, дали нямаше да се издаде, че разиграва театър? “Светът е една голяма сцена. Всички сме актьори и играем, кой по-добре, кой по лошо – мислеше си  младият мъж. Животът е пиеса с разпределени роли – за едни са главните, за други второстепенните, за трети са масовките.” Бе слушал често тези думи от приятеля си от детските години, от актьора Кънчо Кръстев. Където и да отидеха, Кънчо винаги ставаше душата на компанията. Жизнен, елегантен, изпълнен с доброта и оптимизъм, печелеше сърцата на хората  около себе си завинаги. Дали си беше по природа такъв или играеше роли, Никола така и не разбра. Жените му се възхищаваха и връзките му  с тях бяха многобройни, като ролите, които играеше на сцената.

Никола се бе запознал с Милена преди няколко дни. Не знаеше почти нищо за нея. Така искаше да спечели приятелството й. Досега винаги бе губил бързо момичетата които харесваше.

Забързан за срещата, той поглеждаше често часовника си. Провираше се трудно в потока на пешеходците по шумната улица - работното време в учрежденията сега свършваше и затова бе толкова оживено. А за него днес бе почивен ден. Можеше да отдъхне, далече от горещите фурни в баничарницата на фирмата, в която работеше, можеше да подиша свежият въздух вън.

     Още щом разбра, че тя е учителка по литература, се притесни. Знаеше, че нейният свят е доста по-различен от неговия. Когато новата му позната го попита какво работи, Никола се смути. Беше му неудобно да каже, че прави банички. Знаеше, че няма унизителен труд, че по-важно е  не с какво се занимаваш, а правиш  ли го с душа и сърце, разбираш ли си от работата. “Все пак тя е учителка, представителка на интелигенцията, а аз съм баничар – помисли си той. – Някак си не й подхождам. Ще я загубя, преди да съм я спечелил” – си каза. И изведнаж си спомни, че измежду всичките му познати, най-голям успех с жените имаше Кънчо Кръстев. Затова, преодолявайки объркването си, рече:

- Актьор съм – и сам изтръпна при мисълта от смелостта на лъжата си.

- Охо!- възкликна учителката. – Имате интересна професия. Нядявам се, че ще ми разкажете нещо за нея.

“Хайде да те видя сега, Николчо. Нали светът е сцена и всички сме актьори. Докажи, че си актьор поне с второстепенна роля, стига си играл само в масовките.”

   - Къде ходиш, бе човек? За къде си се наконтил така? – спря го един от приятелите, с които ходеше за риба. – Кога ще хвърлим въдиците пак?

Беше му обещал да му намери специална стръв за шаран. Заприказваха се, а времето течеше.

   - Друг път ще се разберем, сега трябва да вървя каза и хукна, след като погледна часовника си.

    "Когато най-бързам, все ще се намери някой да ме забави” – ядосваше се младият мъж.

   Най-после изкочи на малкото площадче и видя отдалече учителката да го чака на уговореното място.

   - Извини ме, че се забавих – подаде й ръка той.

   - Няма нищо. Хората на изкуството са разсеяни, простено.

    Някаква следа от ирония пробяга по лицето на учителката и за миг Никола се уплаши, че нещо го издава. Увереността го напусна.

- Къде ще идем да се почерпим? – попита Милена.

- В кафене “Авеню”.

Беше запомнил от първата им среща, че обича да отсяда там и затова предложи това заведение.

- Омръзнало ми е, посещавам го редовно с приятелката си. Нека да е другаде.

Никола помисли: “Дали не съм се издал и тя да се срамува да се появи пред познатите си с мен?” Обзе го отново нерешителност. “Защо ли ми трябваше на баир лозе? Тази жена не е за мен.”

   - Заведи ме в клуба на дейците на културата. Чувала съм, че там е много приятно.

“ Като съм се хванал на хорото, ще трябва да го доиграя до край” – каза си той.

- Добре, да вървим.

На път се отбиха в театъра, за да се срещнат с Кънчо, с когото се бяха разбрали да се видят по това време. Актьорът внимателно се вгледа в учителката и острият му поглед веднага прецени, че насреща му стои една интелигентна, изискана дама. Затова прошушна в ухото на приятеля си:

   - Пази я. Внимавай да не ти я отнема.

   Работникът се закани с пръст и рече:

   - Измисли нещо за пред режисьора, обясни му, че ми се е явила спешна работа и няма да дойда затова на репетиция.

- Не се безпокой. Желая ви приятна вечер.

Като излязоха от театъра, Милена каза:

- Миналия сезон той игра превъзходно в “Езоп”. Чудесен актьор е – светна в зениците й възхищение.

   -Червейчето на ревността загложди сърцето на влюбения мъж. “Пак се започва” – помисли си, а на нея отвърна:

   - В присъствието на актьор, не се говори за способностите на друг актьор – спомни си съвсем на място някога някъде чутите от Кънчо думи. – Особено, ако този актьор ти е кавалер.

- Извинявай, бях нетактична.

В клуба на дейците на културата имаше много хора. Седнаха и направиха поръчка.

- Запознай ме с някой от приятелите ти тук – пожела тя.

   Младият мъж разхлаби възела на вратовръзката си и неспокойно се огледа. “Хвана ме на тясно. Какво да правя, като никого не познавам тук?” Но изведнаж съзря в ъгъла на заведението самотен брадат мъж, в когото позна приятел на Кънчо, от средата на художниците. Надежда просветли лицето му.

   - Ела, ще те запозная с художника Райков.

  -Това той ли е? Я виж ти! Изложбата му в галерия “Спектър” е много хубава. Ще се радвам да се  запозная с него.

   Художникът ги посрещна с вдигната пълна чаша.

 - Ще ме извините, - каза живописецът – малко съм пийнал. Имам добър повод, дявол да го вземе, днес купиха три картини от изложбата ми. Ще ви почерпя по този случай. Какво ще пиете?

    Поръчаха и Милена поведе оживен разговор с художника за живописта. Майсторът четката бе прехвърлил наистина мярката в пиенето и отричаше поголовно всички, като се започне от известните му колеги от града и се стигне до Ван Гог, Сезан и Пикасо. Разбраха, че с него сега не  може да се води сериозен разговор и учителката се отказа. Взеха си довиждане и излязоха.

Лекият ветрец вън продуха вмирисаните им на цигари дрехи. Никола крачеше до дамата си си доволен – справяше се добре с играта. Друг бе въпросът докога ще може да се прикрива и какво ще стане после, когато истината изплува.

   Срещнаха една колежка на Милена, която ги спря и ги заговори. Никола й бе представен, като млад и надежден актьор.

   - Какво репетирате? – попита го приятелката на учителката.

   По този въпрос работникът беше подготвен от Кънчо, затова отговори без смущение:

   - Ще играем "Нора" от Ибсен.

   - Коя роля ще изпълнявате? Главната?

   - О, не. Второстепенна.

   - Коя все пак? Аз познавам пиесата.

   Бузите на Никола пламнаха. "Ето го провалът. Край."

   - Ще играе адвокътът Крогстад - помогна му Милена.

   - Охо, това съвсем не е второстепенна роля. Непременно ще дойда да ви гледам.

   Разделиха се и мнимият актьор въздъхна облекчено. Но сега дамата до него постави убийствения въпрос:

   - Всъщност, ти, коя роля ще играеш?

   Вече се бе съвзел и отговори смело:

   - Тайна. Като дойдеш да ни гледаш ще видиш. Искам да те изненадам.

   - Мога да си те представя само в ролята на Крогстад. Не те виждам убедителен нито в Хелмер, нито в доктор Ранк.

   Той замълча. Над града се свечеряваше. Уличните лампи заблестяха в падащия здрач и подгониха дългите им полюшващи се сенки в тясната уличка. Наближаваха къщата, в която живееше Милена. Никола крачеше доволен, бе изживял деня като артист.

   Спряха под старата липа пред портата. Подадоха си ръце, преди да се разделят.

   - Кога ще се видим пак? - попита плахо.

   - Може би на премиерата.

   - Не може ли по-скоро?

   - Не искам да те огорчавам, но не знам дали ще се видим пак. Хората на изкуството сте вечно с ангажименти - роли, костюми, репетиции, премиери, представления, творчески срещи. Бих искала да се сближа с по-обикновен човек. Например, който да прави меки вкусни топли банички. Би могъл да ми ги поднася в леглото за закуска, когато се оженим.

   Никола трепна при тези думи. Беше загубил и сега, въпреки, че измени на себе си и изигра една трудна роля на сцената на живота. А толкова се надяваше, че е успял.

   - Понякога закусвам във вашата закусвалня - срази го Милена. - Правиш фантастични банички. Никъде в града няма такива. Не бива да се срамуваш от работата си и да се представяш за артист. Все пак, трябва да ти благодаря за хубавата вечер - беше интересен и забавен. Прости ми, че не ти казах веднага, че знам какво работиш.

   - Знаела си, че съм баничар!?

   - Да. Виждала съм те, като носиш тавите с топли банички и съм ти завиждала, че не си принуден да делиш хората на добри и лоши, да пишеш отсъствия и двойки, да се разправяш с майки и бащи, с баби и дядовци. Хубаво е да можеш мълчаливо да нахраниш гладните хора в града. Бъди такъв, какъвто си. А сега, лека нощ и до утре по същото време, на същото място.

Вратата изскърца и погълна крехката нежна фигура на учителката, преди той да може да каже нещо. Мнимият актьор постоя застинал от изненада и като се съвзе си тръгна с разтуптяно от радост сърце. Забързан към квартирата си повтаряше: "Колко е хубаво да си баничар, да те харесва една учителка по литература и да можеш утре рано сутринта да нахраниш гладните в този град. Колко е хубаво!"

НАПРАВИ ДОБРО ДА ТЕ ЗАПОМНЯТ

   Цяла седмица отприщеното небе се излива над подгизналата земя. После лятното слънце пекна изведнаж и засмука с невидимите си хоботчета обилната влага. Блеснаха измитите листа на дърветата, светнаха фасадите на къщите, зацвърча веселият многообразен птичи свят. През тази дълга дъждовна седмица Минко се беше наседял в къщи. Бе му омръзнало да се взира навън през течащите струйки на запотеното стъкло на прозореца. Затова, щом грейна слънцето, побърза да излезе в оживилия се отведнаж град. Засмяха се отрупаните със стоки витрини, насядаха под чадърите на шумните кафенета редовните им посетители. Плъзнаха като буболечки автомобилите по булеварда. Някакво радостно чувство изпълваше душата на младия мъж, като наблюдаваше кипежа наоколо. Почувства се, че е жив, че крачи в този пъстър хаос, свободен и безгрижен, макар и безпаричен. Този кипящ живот изискваше пълни джобове с пари, за да се чувстваш добре, за да бъдеш съпричастен с него. Гледаше как някои от насядалите в скъпите заведения хора разговаряха оживено, смееха се, веселяха се и консумираха скъпи питиета и ястия, и си мислеше: "Няма що, някои хора добре се нареждат и живот си живеят. Върти се ролетката на живота, не се шегува, върти се... Ама как става така, че празното спира все пред мен и такива като мен. Защо никога не печелим ние, защо?"

     Много пъти си задаваше тези въпроси, а отговор не намираше. И понеже не можеше да си отговори, а денят беше топъл, слънчев, не искаше да се поддава на неприятни мисли, освободи се мигом от тях. Вдъхна с широко отворени гърди от свежия въздух, премижа срещу лъчите на слънцето. Почувства как топлината се разлива по цялото му тяло и си каза: "В такъв хубав ден, човек е длъжен да мисли само за хубави неща и трябва да извърши едно добро дело. Поне едно - хубавият ден го заслужава. Направи добро, с добро да те запомнят" - завъртя се такава мисъл в главата му. Прииска му се да направи добро, но лесно ли е да направиш добро? Хората минаваха забързани край него и никой не го и забелязваше дори. Изведнаж му се стори, че е излишен тук. "Как се прави добро там, където се чувстваш излишен" - горчиво си рече. Изведнаж погледът му бе привлечен от вървящата срещу него красива жена. Тя потропваше с високите си токчета по тротоара, изкривена от доста непосилната за изнеженото й тяло тежест - носеше ръчна пръскачка за лозя и овощни дървета. Несъответствието между елегантно облечената привлекателна жена и товара й се набиваше в очи. Мнозина се извръщаха след нея  и отправяха иронични погледи и усмивки. Младата жена се правеше, че не чува подмятанията по неин адрес. На Минко му дожаля, като гледаше как се мъчи. "Ето ми случай да извърша едно добро дело" - си каза. Приближи се до нея и предложи да й помогне. Най-напред жената отказа, но когато младият мъж метна пръскачката на гърба си, тя въздъхна облекчено и рече:

   - Значи все още могат да се срещнат и кавалери.

   Минко беше готов да носи тази примитивна техника на гърба си до края на града. Не стана нужда, защото се оказа, че жената отива във вилната зона. Спирката на автобуса беше наблизко. Мнозина чакаха на нея. Докато спрат при другите и автобусът дойде. Множеството притисна Минко и го набута вътре преди да успее да свали ремъците на пръскачката. При качването няколко души застанаха между тях. Докато пътуваха помагачът се вглеждаше внимателно в красивото й лице, опитваше се да отгатне по външността професията й, да разбере омъжена ли е или не. Тя му направи знак, че на следващата спирка трябва да слязат. Оказа се, че дамата живее съвсем близко до автобусната спирка и вече дошъл до тук, нямаше как да откаже на поканата да влезе.

   - Това е нашата вила. Скромна е, но тук е много тихо и спокойно. Обичам в свободното си време да идвам. Отзад имаме половин декар лозе, пръскачката е за него. Елате да го видите.

   Минко оглеждаше всичко с любопитство. Лехите със зеленчуците край които минаваха, както и лозето, имаха доста занемарен вид. "Мъжът й е пройдоха или е заминал по чужбина - помисли си. - Пък може и да е разведена. Не знам каква е причината за немърливостта, но по всичко личи, че тук липсва грижовна мъжка ръка." Сякаш отгатнала мислите му, домакинята рече:

   - Баща ми ще дойде да напръска лозето, но каза, че трябва да си купим пръскачка, защото му омръзнало все неговата да носи.Ама и аз съм една неблагодарница, вместо да почерпя, разказвам за имота ни. Елате, ще приготвя нещо набързо.

    - Няма нужда, не се притеснявайте - възрази Минко. - Трябва да се връщам в града.

   - В никакъв случай, преди да съм почерпила. Ще пийнем по чашка. И ракийка имам, и винце, и бира - каквото предпочитате. Ще приготвя салатка, ще сложа нещо за хапване.

   - Добре, щом настоявате. Но докато приготвите, виждам, че има няколко полегнали дирека в лозето, ще ги изправя.

   - Ако това ще Ви достави удоволствие, направете го - рече с чаровния си глас хубавицата.

   Минко запретна ръкави и се залови за работа. "Ето ти още една възможност да направиш добро, с добро да те запомнят" - така си помисли той, докато сръчно вършеше работата. После изпъна телта и привърза към нея стърчащите настрана ластари на лозите.

Домакинята дойде да го покани тъкмо навреме, когато привършваше. Тя му поля да се измие, даде му кърпа да се изтрие. После влязоха в добре обзаведената кухня на вилата. Домакинята напълни чашите. Чукнаха чашите си и отпиха. Огънят на парливата напитка се разля в цялото му тяло, отпуснаха се стегнатите от работата мускули. Минко почувства как потъва в меката тапицерия на стола, как потъва в някаква сладостна отмала. Красивата жена го хипнотизираше с подкупващата си усмивка, с острия си проницателен, но в същото време и закачлив поглед.

   - Много добре се справихте, откъде разбирате от земеделие? - прозвуча като музика нежният й глас в ушите му.

   - Израснах на село. Помагах понякога на татко.

   Чашите отново звъннаха. В този миг се чу хлопването на външната врата. Жената скочи неспокойно и надникна през прозореца. По лицето й пробягаха сенки на смут.

   - Мъжът ми е - ужаси се тя.

   Минко посрещна това съобщение спокойно. Беше помогнал - донесе пръскачката до тук, изправи колите в лозето, завърза лозите за телта - беше направил добро.

   Стопанинът отвори шумно вратата и се стъписа пред разкрилата се гледка. На лицето му се изписа изумление. Той постоя безмълвно застанал на прага около минута, в невъзможност да приеме и разбере ситуацията. Изведнаж лицето му се наля с кръв, очите му гневно заблестяха.

   - Какво става тук? - прозвуча силният глас на едрия мъж, съпроводен от неопределен жест.

   - Господинът беше любезен за ми помогне...

   - Виждам, виждам - прекъсна я грубо възпламененият съпруг. - Значи, докато аз се претрепвам от работа с досадния си мръсен бизнес, ти въртиш опашчица тук пред разни господинчовци, пийваш си и палуваш тайничко от мене, така ли?

   Жената се накани да отговори нещо, но мнителният съпруг изкрещя гневно в лицето й:

   - Млък. Да не чувам глас. Всичко е ясно. Какво има да ми обясняваш?

   - Господине, ще ми позволите ли...

   - Да, ще ти позволя веднага, драги - прекъсна и Минко, разлютеният Отело. - Ще ти позволя след честен юмручен разговор между нас, ако си истински мъж, да излезеш с чест от тази непристойна ситуация.

   Гостът разбра, че с този деспотичен мъж не може да се разговаря. Като прецени нищожните си шансове в боя с този грамаден, обезумял от ревност мъж, той потръпна. Още преди да се е опомнил, домакинът го докопа с тежката си лапа за яката и го избута навън. Съпругата му излезе след тях с надеждата да омилостиви великана си.

   - Остави го за бога. Човекът ми помогна, не е направил нищо лошо. Ние дори не се познаваме - срещнахме се на улицата...

   - Ти си влез. Първо ще се оправя с него, а после ще дойде и твоят ред - бутна жена си обратно и блъсна вратата след нея, като държеше жертвата си здраво, за да не му се изплъзне. - Значи без дори да се познавате, а? На улицата!? Като уличница. Абе, подозирах аз нещо, чудя се защо толкова често идва напоследък на вилата, а тя каква била работата.

     Минко го гледаше с пренебрежение и отвращение. Виждаше напразните усилия на този грубиян да задържи насила при себе си красивата си нежна съпруга, наплашена от него, огорчена и отвратена.

   - Ами бягала е от тебе, приятелю. Затова е идвала тук - опита се със спокоен глас да каже нещастният помагач.

   - Така е, вярно, но ти няма къде да ми избягаш, гълъбче. Сега ще ти покажа как се съблазнява омъжена жена. Ето, така - и силният му стоманен юмрук потъна в отпуснатия корем на Минко, който не очакваше така изневиделица удара, но знаеше, че все някак всичко това ще започне.                  Другият юмрук обезчувстви едната половина на лицето му. Залитна и падна в лозите, които допреди минути с такова желание и радост бе привързвал към изпънатите телове. Заваляха ритници по цялото му тяло, като градушка. Не го оставяха да си поеме дъх.

Най-после удовлетвореният мним рогоносец го остави и мълчаливо си влезе в къщи. Минко полежа, докато се съвземе. После бавно се надигна, опипа подутото си разкривено лице, добра се до чешмата и се изми. Изтръска дрехите си и излезе. Забърза, доколкото можеше да бърза един човек пребит от бой. Докато крачеше бавно и без желание към автобусната спирка, той си мислеше: "Направи добро, с добро да те запомнят. Нали направих. И какво се получи? Направи едно добро, че да запомниш кога си го правил. Такава излезе моята работа."

     С тази си нова мисъл, Минко се качи в спрелия на спирката автобус.

ИЗЛОЖБА

   Нацъфтелите клони на овошките напират да влязат във фоайето на читалището през отворените прозорци. Деца подреждат вътре своите рисунки и гласовете им кънтят в обширното пространство.

   - Дайте рисунките с пастела тук - казва художничката, която е дошла от града да помогне в аранжирането на рисунките.

   Секретарят на читалището я бе помолил да открие изложбата послучай 24 май. Тя е с бяло лице, оградено от дълга, падаща на непокорни кичури върху раменете коса. Ръцете й са тънки, с дълги, чувствителни пръсти. Секретарят се разхожда важно сред децата. Новите му обувки проскърцват под тежките му стъпки върху мозаичния под. Малко му стискат на пръстите те. "Янаки е виновен - мърмори си на ум. - Станой, рече ми той, - като те гледам така, струва ми се, че имаш нужда от нови обувки. Не си случаен човек - секретар на читалищното настоятелство си и не бива да ходиш с тези стари твои, демоде обувки. Имам едно приятелче, ела да те заведа при него, да видиш какви ще ти измайстори - супер. Така ами, няма само младоците да се контят. И ние не сме още за изхвърляне, хей! Има още хляб у нас. Е, ще ти излязат малко по-скъпичко, ама то днес, де ще намериш нещо евтино? Поне ще имаш модерни супер-пътъци. Като чух, че ще са супер, омагьоса ме тази пуста дума, дето не слиза от устата на младежите и веднага склоних. Щом е така, да вървим - му рекох. Склоних лесно, сега да ми пати главата. Сякаш пръстите ми са заровени в жарава - дребнят, дребнят. Подведоха ме тези модерни измишльотини. Да вървят по дяволите разните там супер-приказчици, дето ме оплетоха. Прилъга ме с красиви думи. - Разбираш си ти от работата - вика ми Янаки. - Създаде нови колективи, толкова изяви им организира, откакто пое кормилото в ръцете си. Затова ти прилича да се понаконтиш. И сега с тази изложба, ще ги накараш отново да заговорят за тебе."

Дойде още едно момиченце с голяма папка в ръце. Изглежда, че то бе измежду най-добрите, защото го посрещнаха въодушевено.

   - Ела тук - повика я младият учител и като се обръща към художничката добавя: - Тя има силно развито усещане за цвета.

   Той нетърпеливо вади от папката рисунките една по една и ги разстила пред колежката си с вкопчени в нея очи. "Омаяла го е - мисли си секретарят на читалището. - На години е, малко по-млада да е от мене, ама хваща окото. Знае как да направи така, че да омагьоса тоя младок. Личи си интелигентната жена, жената с вкус."

   - Тези акварели са чудесни - плясва с ръце от възторг тя. - Ще ги сложим на централно място.

Станой Станоев приближава с проскърцващите си обувки, наднича през рамото й. Тези цапаници не му се виждат да са чак най-доброто, но хайде, от него да мине. Нали затова е извикал специалистката, да си каже тя думата.

   Той вдишва от мириса на парфюма в косата на жената и някакъв странен гъдел запълзява по цялото му тяло. Приисква му се да се притисне в нея и побързва да се отдръпне. Забелязва как занесено я е зяпнал младият учител.

   Децата започват да изправят рисунките една до друга. Дали са им възможност сами да ги подредят. Един миг художничката ги наблюдава мълчаливо, после сбръчква недоволно лице. Светлинките в зениците й угасват.

   - Не, тези не там. Не кореспондират с темперните композиции – отсича категорично тя.

Загубва от чара си. Секретарят си казва: “Годинките са си годинки, не е шега работа. Току-така не можеш да ги заличиш. Каквито и фокуси да правиш, природата няма да излъжеш.”

   Учениците носят други рисунки. Лицето на жената прояснява.

   - Това друго казва. Сега е добре. Само, че разменете местата на последните две.

   Станала е от задоволството отново хубава. Очите й шарят неспокойно из залата. Подвижният й съсредоточен поглед се плъзга от рисунка на рисунка. Застава пред най-голямата и казва:

   - Тази не е за тука. Тя наистина запълва добре пространството, но й липсват много неща – прекалено шарена е и дразни.

   “На Паунка е – клати глава Станой Станоев. – Няма талант, а майка й иска да я прави насила художничка. Нали я знам и нея. Каквото му семето, такова му племето. По лицето му пробягва дискретната усмивка на спомена. Майка й си я биваше. Ех, какви времена бяха!”

   - Рисунката с цветните моливи ще сложим между двата прозореца – казва художничката.

   - Там няма да се вижда добре – възпротивява се Атанаска, момичето, което я е нарисувало.

   Тя е осмокласничка – стройна, висока девойка, добре оформена за годините си. Очите на Станой, без да иска той, се впиват в закръглените й колене. “Какво нещо е младостта!” – казва си.

   - Ще се вижда, не се притеснявай. Все някоя трябва да сложим и там – вдига рамене жената.

   - Но защо точно моята? – не отстъпва ученичката.

   - Не спори с госпожата – намесва се преподавателят. – Тя си знае работата.

   Тук секретарят на читалището не издържа. Нервните му припрени стъпки забързано проскърцват. Нов спомен за майката на Атанаска завладява мислите му. “Бива си го момичето. Прилича на нея и като нея не се дава. Ех, що борба водих навремето докато я спечеля. Но мога да твърдя, че си заслужаваше усилията!” – пробягват лукави пламъчета в очите му.

      - Нека си остане на мястото – отсича секретарят. – Хубава е, защо да я местите?

- Но тук има по-добра – възразява художничката.

- Трябва да се съобразим с някои неща – опитва да се намеси учителят по рисуване.

- Какво да съобразяваме? Остават така и толкова.

Гласът на Станой Станоев е строг и повелителен, не търпящ възражения.

- Е, щом настоявате… - махва примиренчески с ръка жената.

- Хайде както сте ги подредили така да останат.Трябва чистачката да почисти и да затваряме.

      Децата шумно излизат навън. Тримата възрастни мълчаливо ги изчакват. Настъпва неловка пауза. Станой Станоев късно се осъзна, че под въздействието на спомените си се намеси там дето не трябва. За да наруши тягостната тишина и да изкупи грубостта си, проговаря:

     - Добре поработихме, сега да се почерпим. Донесъл  съм една бутилчица от моята отлежала  домашна ракия. Я да видим дали ще ви хареса.

     По стъпалата с пъшкане се изкачва с кофа в ръка чистачката. Като я вижда, председателят й казва:

- Калинке, като изчистиш, ела в моята стая.

Тримата влизат в стаята, където Станой Станоев предварително е подредил всичко. Налива в чашите от парливата течност, поднася мезето. Чашите звънват в тишината.

- Е, какво, бива ли я? – пита той.

      - Хубава е. И силна – отвръща гостенката. – Не се и съмнявах в способностите Ви, господин Станоев. Такава хубава ракия за пръв път пия.

- Ласкаете ме! – отвръща добродушно председателят.

    От предишната му строгост няма и сянка. Но като гледаше красивото лице на художничката и слушаше хубавите й думи, пак се ядоса на себе си за грубото си вмешателство в работата й. За да заглади недоразумението и да омилостиви съвестта си, той каза:

   - Знаете ли, много съм доволен от работата Ви. Удвоявам обещания хонорар.

- О, благодаря! – развълнува се жената и с разцъфналата на лицето й усмивка му се видя още

по-хубава.

    Звъннаха отново чашите. Дойде и чистачката. Пиха и за нейно здраве. После председателят рече:

- Калинке, запей онази, хубавата песен, дето само ти можеш да я запееш.

   Понесе се волно гласът на певицата, запълни цялото пространство. После й стана   тясно,

излезе извън стаята и се заплете в цъфналите клони на овошките, събуди дремещата тишина на малкото площадче, блъсна се във фасадите на насрещните къщи и се вдигна в синьото небе,

след мечтата на певицата по нещо. А когато стихна, през отворения прозорец на читалището се чуваха приповдигнати от веселбата гласове.

   - Хубава ти е ракията, господин Станоев, майстор си…

   Цъфналите клонки на дърветата потрепнаха от лекия полъх на топлия пролетен ветрец и отрониха бял прашец от венчетата на цветчетата си. Той посипа земята, като закъснял пролетен сняг.

КЪСМЕТ

   Слънцето клонеше към залез. Удължените сенки на прашните дървета полягаха в избуялата край пътя лайка. Цялата улица тънеше в тънкия мирис на билката. Две дългобради кози, изправени на задните си крака, подпираха дувара на Върбановия двор и с настървение прищипваха върховете на цъфналото бъзе. От долния край на улицата остро изсвирване проряза тишината. Козите тупнаха с копита на земята. Като се ослушаха те разбраха, че опасността е далече, вдигнаха глави и източиха дълги вратове към клонките на младата слива. Искаха да похрупнат от сочните листа, но това бяха сторили и предната вечер, та сега изплезените им езици ближеха само въздуха. Към тях се завтече да ги прогони мъж с брадва на рамо. На топора на брадвата се полюляваше мрежа с хлябове, а в ръката му тегнеше чанта пълна с гъби. Върбан натири козите към другия край на улицата, отвърна вяло на поздрава на двете съседки излезли да приберат животните и влезе в дома си.

   Като подпъхна ръце под престилката, Веса се приведе към изправената до нея жена и каза:

   - Блазе й, како Надке, на Дона Пандурката. Голям късмет извади като взе Върбан за мъж. Никога не се връща от работа с празна чанта - все ще намери какво да сложи в нея; погледни го, начупил кочани царевица за варене; кофичка с къпини понесъл; дренки набрал. Петдесет буркана компоти от дренки направиха есенес. Живот си живее тази жена с него, казвам ти.

   - Като писано яйце я гледа - клати глава в съгласие стрина Надка.

   - Завчера букет от полски цветя й поднесе. През ден, през два, цветя й бере. Пък моят от деня на сватбата насам, цвете не ми е подарил. Как поне веднаж не се сети? А заедно работят с Върбан на сечището. Ето, от работа, Донкиният право в къщи се прибира. И хляб купил, гъби набрал - връща се и се захваща с шетнята. А моят хубостник след работа, право в кръчмата отива. Сякаш му е хвърлен пъпа там. И като си дойде иска всичко да е ошътано, всичко да му е наред.

   - Дона ще изпържи от гъбите и готово, а аз има да е чудя какво да сложа в тенджерата. Сготвя боб, мръщи се, не обичал боб, подувал му се корема. Яйца му изпържа: - Нали вчера ядохме яйца - вика. Все недоволен.

   - Ще изпържи Донка гъбите, казваш. Той Върбан ще ги изпържи, ма како Надке. Онзи ден ходих у тях да й искам репено семе - беше ми обещала да ми даде - запасал оня ми ти мъж престилката и готви. Донето си лежи. Уморена била, моля ти се. Кръстът я болял. Става, хапва наготово и пак си ляга. Ей така да можех и аз у дома да я докарам, за такова нещо мечтая, за нейния животец, ама къде ти! Викам на Евлоги: - Виж хората как си гледат жените! - и му соча Върбан за пример. Обичат ги - казвам - не са като тебе. А той ме стрелка с гневен поглед и дума: - Ти да мълчиш. И ми сочи с ръка кухнята. Подвивам опашка и тръгвам натам, накъдето ми сочи ръката, защото познавам добре силата й.

    - Абе всичко е до късмета, Веске. Не си само ти тъй. И у дома е същото.

   - Я да вървя да шетам, че сега ще се върне моят и ще мърмори, че още не съм сколасала.

   И недонаприказвала се, Веса забърза към двора, откъдето се носеше квиченето на нетърпеливото гладно прасе. Стопли вода на огъня и му забърка. После хвърли на кокошките и на гъските зърно, събра яйцата от полозите. Докато наливаше вода в кокошото корито, пътната врата изскърца. Влезе Евлоги. "Слава богу, тази вечер не се е отбил в кръчмата. Доволна съм и на това - помисли си стопанката. - То аз хорския късмет го нямам, не мога да мечтая за букет и благи думи. Това са моите радости: да не се върне пиян късно след работа и да не се сърди, че яденето не му харесва, че не е топло. По колко пъти го слагам на котлона това ядене, докато му дойде редът."

   - Весо. Весо, ма. Тук ли и?

   - Тук съм, тук.

   - Къде по дяволите си се запиляла?

   - В двора съм, бре. Храня животните.

   - Като се грижиш за животните, за мен помисли ли? Има ли топла вода да се измия?

   - Ей сегичка ще ти стопля, само да си изплакна ръцете.

   Разбърза се Веса, извади вода от кладенеца, включи бързовара, изнесе легена, кърпата, сапуна. Докато му поливаше, Евлоги пръхтеше шумно и пръскаше навред около ебе си вода, намокри роклята й. Тя му подаде кърпата да се избърше и влезе да се преоблече.

   - Купи ли хляб? - застигнаха я думите му.

   - Не съм.

   - Ето ти пари, иди купи. Купи и малко салам, сирене, каквото има, та да ми сложиш за утре в торбата.

   Той взе новия вестник и седна на терасата да чете новините, а тя грабна чантата и хукна да пазарува. Мъжът се държеше с нея така, сякаш тя не бе работила цял ден в канцеларията, ами е стояла със скръстени ръце. Ала кажеше ли му нещо, той отвръщаше:

   - Хайде, хайде, знам я аз вашата работа. Нали сте на сянка, на сухо - почивчици, кафенца, приказчици. Не е като да въртиш брадвата в гората. 

   Веса помнеше този готов отговор, беше го чувала многократно, затова не отваряше дума за това, че на нея главата й бучеше от цифри, че психическата умора изисква повече време за възстановяване от физическата. А какво изпита, когато излезе вън и видя на пейката Дона да чете вестник, а от двора й дочу да долита гласа на Върбан, който мамеше кокошките, само тя си знаеше.

   "Бре, как на някои хора им върви!? Как успяват тъй да си подредят живота?" - питаше се мрачно. И бързаше да не затворят магазина - тогава бурята в къщи щеше да е неизбежна.

   Като се върна, Евлоги я посрещна още от вратата с въпрос:

   - Какво ще ядем? Какво си сготвила? Умирам от глад.

   - Ще изпържа яйчица…

   - Пак ли яйчица? - прекъсна я той. Нали вчера ядохме. Абе ти освен яйца, друго можеш ли да приготвяш?

   - Ами няма друго. Тази вечер ще са със сирене - купих повече.

   Хранеха се мълчаливо. Котаракът мъркаше и се умилкваше в краката им, очакващ своя дял от вечерята. Домакинята не можа да го изтърпи, натопи му къшей хляб в мазнината и го примами. Той не искаше да яде хляб, миришеше му на салам. Тя го нахока и го изгони навън.

   - Ето, дори и на котарака са му омръзнали яйцата и не иска да яде.

   Не отвърна нищо, за да не се скарат.

   - Има ли нещо за десерт?

   - Няма.

   - Ха така. Вечеря без десерт е като пиене без мезе. Защо не свари поне един ошав от комбалки?

   - Ами че да беше набрал. Не съм подгъвала крак откакто съм си дошла.

   Евлоги махна пренебрежително с ръка и отиде в другата стая. Пусна телевизора, а Веса е захвана с миенето на чиниите и се мъчеше да си представи какво ли прави сега Донка. "Навярно гледа телевизия, а Върбан й прислугва в леглото, носи й на поднос чинията с току-що изпържените от него манатарки. Само ще стане после да си измие чинията. Пък може той и чинията й да мие. Щом като готви, сигурно и чиниите мие. Блазе ти Донке, блазе ти на късмета!"

   Като си свърши работата в кухнята и влезе в другата стая, Евлоги вече похъркваше, изпружил тежкото си тяло в цялото легло. Вдигна го да си легне. Докато измие краката си със стоплена на слънце вода и се върне, мъжът й отново беше заспал. Тя изгаси телевизора и легна при него. Слушаше равномерното му хъркане. То я дразнеше, пречеше й да заспи. Отново се опита да си представи как Донка блажено се е изтегнала в белите чаршафи, как до главата й ухаят подарените тази вечер цветя от Върбан, как той я гали с мазолестата си длан по гладката бяла кожа, как я притиска силно в обятията си, а тя зажумяла от удоволствие, как примира в ръцете му. Сърцето й се сви от болка при представата на тази нощна картина. А Евлоги най-невъзмутимо продължаваше да хърка. Веса се надвеси над него. Погали го нежно по бузата. Искаше да го целуне, но той изсумтя, завъртя се тежко в леглото и обърнал се на другата страна, подхвана отново хъркането, само че този път с една октава по-ниско. Веса примирено отпусна глава на възглавницата. Идеше й да го дръпне за косата, да го събуди, да се нахвърли отгоре му с юмруци и да удря, да удря, да удря. Дори отметна завивката и седна в леглото, но си спомни силата на ръцете му и благоразумно легна отново, като промърмори на глас:

   - Абе, късмет. От късмета си не можеш да избягаш.

   На другата вечер, като се прибираха от покупки, Евлоги и Веса разбраха, че в къщата на Дона се е случило някакво голямо нещастие, защото гласът и огласяше околността с отчаяния й рев. Оказа се, че беше починал Върбан. Смръзна се кръвта в жилите им, като чуха печалната новина.

   - Че как така? До преди час работихме заедно на сечището. Какво е станало!?

   Като е връщал спрял до една круша да набере плодове, паднал и се пребил. Горският го намерил проснат на тревата под крушата, като минавал оттам с джипката. Бил вече издъхнал - обясни им един от съседите.

   - Гледай ти, каква участ - клатеше тъжно глава Веса.

   Отидоха да изкажат съболезнования на нещастната си съседка и да предложат помощта си. Запалиха му по една свещичка, казаха по някоя утешителна дума и се прибраха.

   Разстроени от случилото се, така и не вечеряха. Легнаха си. Изморен от тежкия ден в сечището, изцедил силите си, Евлоги веднага заспа. А Веса се въртеше неспокойно в леглото, чуваше пристъпите на отчаяния плач на Дона и си мислеше: "Вярно е, че цвете не ми е поднасял, че се напива и понякога налита на бой, че се отнася към мен почти като слугиня, но съм благодарна, Господи, че е жив, че си имам другар в живота. Какво щях да правя иначе?"

   И като склони глава на рамото на спящия, притисна се в него и укротена заспа.

ПОКОЛЕНИЯ

   Как става тъй, че едно очакваш от живота, а друго получаваш? - пита се баба Йова. Очакваш нещо хубаво да се случи, а то все е идва. Изглежда, че за всичко е виновна самотията. Дни наред разговарям само с животните в двора - ще пустосам прасето, че не иска да яде; ще издюдюкам по някоя цъцреща сврака в клоните на ореха, подмамена от острите писъци на дребните като врабчета пиленца, които все се пръскат из тревата пред къщата и това е. Уличката ни е пуста. Никой не минава, няма с кого дума да продумам. Случва се по няколко дни човек да не видя. В такива дни на дълга  самота, се  питам дали не съм забравила да говоря. А вечерите ми са още по-тягостни. Нито радио ми се слуша, нито ми е интересно това, което дават по телевизията. Обичам вечер да поседна на топлата плоча на терасата. Отварям прозорци и врати да влезе в стаите хладинка и сядам. Заслушвам се в песента на щурците, в шумящите листа на тополата. Гледам бездънното небе с безброй звезди и се питам, какво значение има моят живот за този огромен свят. Години наред правя едно и също - пролет сея, лете копая, поливам, пръскам с препарати, есен от тъмно до тъмно тичам да прибирам зимнината в окъселия ден, за да клюмам цяла зима край печката, да се прозявам по цял ден от скука и пролетта всичко започва отначало. Докато беше жив Илия, беше по-друго, а сега… Край на самотата си рекох, край на тишината и тъжните мисли си рекох, когато разбрах, че внучката ще си дойде през ваканцията при мене. Разтичах се да се подготвя - не е шега, внучката ти десетокласничка, да живее цял месец при тебе: ще трябва да се готви, закуски да се правят. Като съм сама, кога яла, кога не, минавам как да е. Има ли сиренце, хляб, лук и домати, не му мисля какво ще ям. Ама младото не е с моите навици, не се задоволява с какво да е. Ядат му се все по-хубави, по-вкусни гостби - организмът му расте, иска силна храна.

   Та дойде си значи Станка, станах аз рано и се разшетах, направих мекици за закуска. Чакам да стане да яде, докато са топли. Няма я. Мина девет часа, а тя още не става. Хеле по едно време след десет и половина се появи. Рекох си, че като спа толкоз до късно ще стане бодра, а тя се отпуснала, размъкнала се, сякаш е на моите години. Клепачите й тежат за сън - мига, мига на често, не може да прогледа.

   - Голям сън му удари - викам й. - Хубаво се спи на село, а?

   - Голям ами. Четох книга до три часа. Колко съм спала, нищо и половина.

   - Ами, че лягай си навреме, да си отспиваш.

   - Така съм свикнала - казва.

   - Изпържих ти мекици, иди закуси.

   - Сутрин не ям, талия пазя, бабо. Закуската я пропускам, за да не надебелявам. По твое време може младежите да са харесвали закръглени моми, но днес не е така. Сложиш ли кило, две повече отколкото трябва, никой няма да те погледне. Извън класацията си.

   То по това време наистина за кога да ядеш - ни за закуска, ни за обяд. Докато обядвахме пък за друго се начумери, на яхнията ми. Много лук и червен пипер съм била сложила. Майка й не го правела така това ядене. Че как ли го прави, като аз съм я учила?

   Вечерта се приготвих да легна по мойто си време, ама като гръмна от стаята на внучката една музика, къде ти сън! Къщата се разтресе. Нищо - викам си - ще изслуша две, три песни, ще й се доспи, ще легне. Мина половин час, мина час - гърми музиката, няма покой. Въртях се в кревата, въртях, копка издълбах в дюшека, изнервих се, накрая станах. Рекох ще послушам вън песента на щурците, ще ми се доспи и музиката ще спре да ми пречи. Така, ама вън още по-силно гърми някакъв прегракнал глас от отворения прозорец и не дава да чуеш нищо друго. Не ми се щеше, но отидох да направя забележка на Станка, не издържах:

   - Докога ще слушаш тази дивотия? Няма ли да спиш вече?

   - Това не е дивотия, бабо. Това са последните нашумели хитове от музикалните класации. Ще изслушам още една касета и тогава ще спя.

   - Ако обичаш тогава го намали, защото ми пречи.

   - Ще го намаля.

   Уж го намали, пък като легнах, пак шумно. То и на пълна тишина грозно, ама на музика още по не ми е добре. След няколко вечери момичето разбра, че ме смущава и изнервя и спря да пуска касетофона. По-добре е да чете - си казах - поне ще мога да почивам. Прозорецът й светеше непрекъснато.

   Една нощ дочух чаткане на камъчета по стъклата. Станах и предпазливо надникнах навън. Нищо не се виждаше в тъмнината. Излязох, поослушах се - не долових повече шумове и се върнах да си легна. Може пък да ми сее счуло - си помислих и заспах.

   На следващата нощ почукването се повтори и аз бързо излязох. Дочух шепот. С кого ли говори Станка? - се запитах. Сритах изправената в ъгъла лопатка за смет, не бях я забелязала в тъмното и след издрънчаването й отново настъпи тишина. Голямо е вече момичето. На нейните години аз вече бях родила. Господи, кога беше то!

   Денем й намирах непрекъснато работа - компоти варихме, лютеница, за сено ходихме, боб брахме на нивата, картофи вадихме. Не свикнала на труд, Станка мърмореше, мореше я силното лятно слънце, но работеше. Надявах се, че като се пооблъска денем, вечер ще заспива по-рано, хич няма да й е до тези шантави певци, дето като ги слушаш, не можеш да разбереш мъж ли пее, жена ли, че и по имената им не личи.

   Една нощ се събудих от нечии тихи стъпки. Долових шепот и се надигнах. Пътната врата тихо хлопна. Бе, това момиче ще ми докара някоя беля до главата. Изкачих стълбите към стаята й с разтуптяно сърце. До вратата се ослушах. Потната ми длан напипа хладната дръжка на бравата. Какво ли ще заваря, като отворя? Отворих и запалих осветлението. В стаята нямаше никой. Ами сега? Часовникът показваше полунощ. Излязох на улицата притеснена. Мрак и тишина. Повървях насам-натам и почувствала се безпомощна се прибрах. Реших да чакам, докато се върне и си повтарях само едно: дано се прибере жива и здрава. Дойдоха времена, дойдоха времена човек от всичко да се страхува. Мога ли да й имам вяра? Ще я притиснат някъде в тъмницата… Направо не ми се помисля, какво можеше да се случи.

Колкото нея трябва да съм била, когато се качих при Кръстю в каруцата да ме закара до нивата. Беше рано, отивах да бера тютюн, исках да преваря всички. И той бе подранил като мене. Покани ме да седна до него. Бях доволна, че ще мога още по-рано да започна работата. Стигнахме нивата, но вместо да спре конете, мъжът до мене ги шибна с камшика и те се понесоха с неудържима сила по прашния път. Молих го да спре, заплашвах го, че ще скоча в движение - нищо не помогна. Отби от пътя в една отдалечена местност и спря в средата на голяма поляна. Скочи от каруцата и отвърза конете. Аз го гледах изненадана и уплашена. Той се изправи насреща ми нагазил в тревата и нахално ми каза:

   - Ела, какво чакаш? Тук тревата е толкова мека.

   - Това дето си го намислил няма да стане.

   - Ще стане. Нали затова сме дошли. Слизай, че губя търпение.

   - Няма да сляза.

   - Тогава ще те смъкна.

   Качи се отново в каруцата. Сборичкахме се. Бях млада и силна, не се оставих насила да ме свали от колата. Заудрях с юмруци, с ритници, докопах камшика и го запрах с него. От ударите ми желанието му изглежда секна, остави ме и започна да бърше разкървавеното си от камшика лице. Запъхтян, каза на пресекулки:

   - Добре, щом не искаш, ще си идеш пеш.

   - Така да бъде - скочих бързо от каруцата, хвърлих му камшика и тръгнах. Бяхме се отдалечили много от селото. Каруцата изтрополя край мен сред облак прах. Прибрах се пеш тогава и денят ми се провали.

   Как би постъпила Станка в подобна ситуация? Времето течеше бавно докато чаках. Портичката проскърца едва преди разсъмване. Бях толкова изтормозена, че дори не намерих сили да й се скарам. Само попитах:

   - Къде прекара нощта?

   - Събираме се у едно момче да гледаме видео.

   - В неделя си заминаваш с баща си. Не мога да те мисля по цели нощи къде ходиш и какво правиш. Нека той да ти бере гайлето.

   Тя не каза нищо, повдигна рамене и се прибра в стаята си. И аз легнах, но сън не ме хващаше. И си спомних за моята баба, която ставаше рано, със зачервени от безсъние очи. Оплакваш се, че не е отпочинала.

   - Ами че нали цяла нощ си спала, бабо - учудвах се аз.

   - Цяла нощ съм лежала, без да съм мигвала - клатеше тъжно глава тя.

   - Че как така цяла нощ ще лежиш без да спиш?

   - Ами така. Има две клечици дето ми подпират клепачите на очите и не ми позволяват да ги затворя.

   - Махни ги тези клечици - не разбирах скрития смисъл в думите й.

   - Не мога, чедо. Не мога да ги махна - усмихваше се тъжно баба и ме галеше с костеливата си ръка по главицата.

   Минали бяха много години, баба се беше загубила отдавна, когато разбрах, че тези две клечици, подпрели клепачите й, са били двете й деца, за които тя денонощно бе мислила. По-късно и моите клепачи не се затваряха от подпиращите ги клечици. Ето, не се затваряха и сега. В събота следобед дъщерята и зетят си дойдоха, а в неделя Станка си замина с тях за града. Не можех да поема отговорност за нея, не можех да не спя по цели нощи и да я мисля.

   И отново нощите ми станаха самотни и глухи. И по-спокойни. След някой и друг ден пак ще се запитам, дали не съм забравила да говоря в самотията. Ще прекарвам пак вечерите си заслушана в щурците и шумоленето на листата на тополата. Ще гледам с празен поглед в нощното небе и ще търся после в съня си покой. И ако ме попита човек, кога ми е по-добре, в самотата или без нея, и аз не знам какво да отговоря...       

ПРОФЕСОРЪТ

   Момчил посрещна поредната визитация с безразличие. Вече не хранеше надежда, че ще о излекуват. Докторът спря до леглото му и го изгледа така, сякаш го виждаше за пръв път. Той опипа с пръсти болното място на измършавялото му тяло и каза:

   - Днес ще дойде професор от София да те прегледа - у нас той е най-добрият специалист. Ние не успяхме, но за него няма да е проблем да те вдигне на крака, бай Момчиле. Горе главата!

   - Ще се вдигна аз, на оня свят. Тя моята се видя.

   - Да не чувам такива приказки. Ето ти хапчетата и кураж. Заболи ли те много, гълтай по едно.

   Лекарят и медицинската сестра излязоха. Момчил си рече: "Не отива на добре работата, щом професор от София са повикали. Тъй ще е то. Нали затова върви, върви човек, все някой ден за да достигне края. Ще да е от лошите болести моята, иначе нямаше да викат най-добрия специалист."

   И подтисканите от месеци страхове и съмнения се отприщиха отново. Въртя се дълго в леглото и въздиша. От плувналите му в сълзи очи се ронеха сълзи и мокреха възглавницата. Докато влагата в ъгълчетата им пресъхна. Изведнаж Момчил се почувства безплътен, олекнал, глух и сляп за всичко наоколо. И колко време плува в безпаметността си не можеше, а и не искаше да знае. Сякаш в просъница видя медицинската сестра да влиза и поставя инжекция на пациента в съседното легло, но дали е било наистина, не можеше да каже със сигурност.

   От прозореца полъхна хлад. Обърна очи натам. Полюшвани от лекия ветрец, брезите вън се къпеха в синевата на небето и шумоляха с листа. Бавно идеше лятото тази година. С мъка търкаляше по хармана на небето пухести, бели облаци, с усилие ги накълбваше на височина, силеше ги да натежат и потъмнеят в дъждоносен благодат над зажъднялата земя.

   Болката отново го сви, сякаш  хвърли с лопата жарава в плътта му и го накара да прижуми. Угасна светлината на деня, помръкна синевата на небето и секна песента на птиците в клоните на младите брези. В ушите забуча глух и болезнен тътен. Треперещите му пръсти затърсиха припряно разпилените по шкафчето хапчета. От гърлото му се откъсна стон. Спящият в съседното легло болен се събуди.

   - Момчиле, зле ли ти е? Да повикам доктора, а?

   - Недей, ще мине.

   Беше хванал малкото хапче в едрите си възлести пръсти и докато го поднасяше към пресъхналите си устни, внимаваше да не го изпусне. Сложи го навътре на езика и се насили да го глътне, но то бе залепнало здраво, трудно го прекара без вода. Доста време се въртя и мачка с юмруци възглавницата, стиска зъби от болка. Най-после хапчето подейства, отпусна го и се унесе в дрямка. Проспа дори обяда.

   Събуди се от нахлулите в стаята хора в бели престилки. Момчил се досети, че вероятно професорът иде да го прегледа. Медицинските сестри и лекарите му даваха път да мине напред. Професорът се оказа млад човек. Държеше ръцете си небрежно пъхнати в джобовете на снежнобялата престилка, безупречно изгладена. До него стоеше лекуващият лекар. Очите на пациента спряха в тревожно очакване в лицето на големия специалист. Гледаха се безмълвно очи в очи. Нещо трепна в душата на болния. Някак познато му се стори лицето на професора, дори близко - особено сцепената на две брадичка. Къде го беше виждал? Не можеше да си спомни. Професорът се усмихна ободряващо. Усмивката му го пронизваше цял. Откъде му е познато това изразително лице? Едновременно близко и далечно му се струваше то. "Толкова млад и вече професор! Най-добрият специалист в страната! Вероятно съм го виждал по телевизията" - заключи болният.

   - Чичо, Момчиле, не ме ли позна? - усмихваше се професорът.

   - Едва когато прозвуча и гласът, възрастният мъж трепна: Драгостин! Той е! Същият силен поглед. Възмъжал и понаедрял с годините. Същите тръпчинки на бузите и къдравата кестенява коса, в която сега проблясват сребърни нишки."

   - Тинчо, ти ли си? - засия лицето на болния, раздвижи се ветрилото от бръчки край очите.

   - Аз съм, чичо Момчиле, аз. Забравихме се с тебе, хей. Откога не сме се виждали? Цяла вечност.

   - Ами от много години. Станал си голям мъж, не мога да те позная.

   С това мое учене, специализации, дисертации - родителите си забравих.

   - Значи ти си бил този най-добър специалист в страната? Откога ми обещават, че ще дойдеш да ме прегледаш. Ето на, дочаках те. Виж ме на кой хал съм. Останало ли е нещо от мене, дето може да се закърпи?

   - Ех, чичо Момчиле, тук ли трябваше да се срещнем? Прости ми, че не намерих време да ти се обадя. Ако знаеш колко пъти съм си мечтал да ме поведеш както някога, в детството, за риба на "Кривия вир"? Все не ми оставаше време. Значи ти нещо си я закъсал? И да не ми се обадиш досега? Бива ли такова нещо? Аз тебе за втори баща те имам. Добре, че татко ми писа, иначе така и нямаше да разбера, че си болен

   - Виках си, то само му е до мене на Тинчо - при него все големци ходят, къде време и за мене.

   - Я стига приказки, ами вдигни пижамата да те прегледам.

   Пръстите му първо внимателно погалиха болното, после натиснаха, забиха се като шишове в раната. Кръгове се появиха пред очите на Момчил и той изстена.

   Професорът се запозна с резултатите от изследванията, проучи внимателно историята на заболяването и мълчаливо поклати глава. Осведоми се от лекуващия за прилаганото лечение. Момчил опитваше да проникне отвъд завесата на мълчанието му, но напразно, Драгостин отлично се владееше и прикриваше впечатленията си. Накрая размениха няколко термина на латински с лекуващия лекар и подаде на Момчил ръка, като каза:

   - Няма да е лесно да победим болестта, обаче ще се борим, нали?

   - Ще се борим - кимна възрастният мъж.

   Когато професорът излезе вън, там завари баща си.

   - Как е? Има ли надежда?

   - Късно ми се обади, татко. Трябвало е по-рано. Все пак, да се надяваме, всичко става. Ще видим.

   А Момчил лежеше в омачканото легло и стискаше зъби, нали обеща, че ще се бори. Болката го притискаше. Въпреки нея, мисълта му нагази назад във времето.

   Беше началото на лятото, както сега. Момчил се беше качил на вишната да набере плодове. Презряваха вишните и капеха в избуялата трева. Един кос се совна в клоните и крилете му изпърхаха над главата на човека. Не помръдна, за да не го изплаши. Косът изцвърча, заби остър клюн в кървавочервената плът на вишните. Капчици сок изпръскаха лицето на мъжа, но той не трепна, остави птицата да се опива от сладостта им. В този миг дочу хлипане. В съседната градина някой плачеше. Придърпа с ръка клончето, което переше листа пред очите му и пречеше да види какво става. Косът мигом се стрелна между клоните и изплашеният му цвъртеж заглъхна някъде далече в дола, извън селото.

   Плачеше Тинчо, момчето на съседите. Момчил откъсна шепа вишни и скочи на земята. Детето дори не забеляза появата му, наложи се да му подвикне. Едва тогава, като разбра, че го гледат, то спря да лее сълзи, изтри с юмруци зачервените си очи. Момчил му подаде вишните. Като ги изяде и се поуспокои, го попита:

   - Какво се е случило?

   - Тя моята не е за разправяне.

   - Кажи де, какво има? Може пък да ти помогна.

   - Баща ми не ме пуска да уча. Вуйчо му е внушил, че от учене няма полза. Щял да ме направи като него, бизнесмен и нямало никакъв смисъл да ходя да троша пари по градовете.

   - Я виж ти какво са наумили - поклати глава Момчил и се отдалечи замислен.

   Като срещна на другия ден бащата, рече му:

   - Да пратиш момчето да учи, чу ли?

   - Ти не се меси. Аз съм му баща и най-добре знам кое е добро и кое не за него.

   Тръгна си разочарован. Още същата нощ отиде и почука на прозореца на съседа си. Крилото се отвори и оттам се подаде рошава глава.

   - Кой? Какво има? - попита сънен глас.

   - Аз съм, Момчил. Да пуснеш момчето да учи, не се инати. Има време и за работа. Нека се изучи, после да става какъвто ще. Знам, че има мерак по книгите, пусни го.

   - Нямам пари, бе комшо, на зор съм.

   - Аз ще ти дам.

   - Щ видим - не отстъпва бащата и затваря прозореца.

   И така всяка нощ. "Сляп ли съм аз, че да не видя, че момчето ми го тегли науката!? Други ли трябва да ми го казват? - пита се в тъмното бащата. - Чуждият човек се загрижил, всяка нощ не спи, идва да ме уговаря, пък аз… Ще взема да го изпратя в града, щом и пари Момчил е съгласен да даде. Защо пък да не го изпратя? Драгостин препира, много му се иска."

   - Добре де, ще замине - отговаря следващата вечер. - Върви спи сега, сред нощ е.

   - Обещаваш ли?

   - Обещавам.

   - Ето ти парите тогава, дето казах, че ще ти дам, за да учи синът ти - отвръща тъмният силует отдолу и на перваза на прозореца ляга тежката му длан с надиплената пачка с банкноти. - Ако не стигат, още ще събера.

   Бащата ги брои. Съседската вратичка хлопва, чува глъхнещи стъпки. Преди да се стопят подвиква:

   - Хей, Момчиле, много са! Не мога ти ги върна, бе човек!

   - Не ги връщай - и вратата го поглъща, няма го силуетът, не се чуват стъпките.

   Бащата клати учудено глава в мрака, в ръцете му тежат парите.

   На другия ден двамата изпращат Драгостин на автобусната спирка.

   "Виж го ти него! Професор! Дето мине, път му правят!" - намира сили в болката си да се усмихне болният.

   Най-после хапчетата подействат, унасят го, заспива.

   След няколко дни състоянието му силно се влошава. Болката е неукротима. Професорът е до леглото му, отложил е всичките си ангажименти. Момчил идва за миг в съзнание. Драгостин го гали по бузата и пита:

   - Много ли те боли?

   - Много. Не се търпи.

   - Стискай зъби. Аз ще ти помогна, ще те излекувам - лъже го в очите.

   Болният долавя в погледа му лъжата и иронично се усмихва. Уморен е. Не му се живее да се мъчи. Проговаря със сподавен глас:

   - Моля ти се, помогни! Виждаш на кой хал съм. Няма никаква надежда. Не мога повече да се съпротивлявам, не издържам. Моля те, направи края ми кратък и по-лек.

   Ръката му напипва неговата. Професорът не отговаря нищо, само разбиращо кимва и очите му се изпълват със сълзи. При следващия пристъп на болката той пълни спринцовката до горе със серум и му бие последната инжекция. Изтерзаното тяло на болния мигом се успокоява и притихва.

РАЗГРАЖДАНЕ

     Бай Вакрил врътна копчето на радиоточката и гласът на говорителя секна. Старецът промърмори нещо под носа си, махна с ръка да прогони току-що чутото, като досадна муха от ухото.Подпирайки се на бастуна, заслиза бавно по стъпалата. "Никаква полза няма от много приказки. През дългия си живот не съм видял нещо да се направи с приказки. Нашият нещастен народец, ако не на друго, поне се наслуша до насита на обещавани благини, които все след неопределено време трябва да получи."

   Излезе вън и отпусна немощно тяло на грохналата като него стара пейка пред къщата, и подложи изтънялата си сбръчкана старческа кожа на ласкавите лъчи на топлото лятно слънце.

   От другата страна на улицата стърчаха разкривените циментови диреци на оградата и навяваха неприятни мисли за плъзналата епидемия на разрухата. "С какво желание я правихме тази градинка някога - поклати глава старецът. Много труд хвърлихме, за да я създадем. И борчета и брезички има наред с декоративните дръвчета и храсти. За тях дадох десет литра от отлежалата си ракия. Никой не вярваше, че ще успея да намеря брезички. Предлагаха ми вместо тях да засадя липички, ама аз като се запънах: брези, та брези. - Искам - рекох им - като в градските паркове да стане, да има в нея липи, но да има и брезички. И успях. Какво време беше!"

   - Здравей, наборе. За земята ли мислиш? - сепна го нечий глас.

   Беше съседът Драгой. Претъпканите чанти с провизии в ръцете му изпъваха чак вратните му жили. По зачервеното запъхтяно лице от жегата, пълзяха тънки струйки пот.

   - Земята ли? Нея не я мисля аз. Не ми трябва на мене земя. Когато ми беше нужна, насила ми я взехте. Дръжте си я сега. Достатъчни са ми две крачки напред, една встрани и една на дълбочина. На всички ни в крайна сметка толкова ни трябва.

   - Какви са тези мрачни мисли в главата ти? Има в нас още живот, хей! - рече наборът и размени чантите в ръцете си.

   "Така ще те запомня, да те виждам с пълни ръце, разтворени като кофи на багер, готови още да гребат. Да им падне, целия свят ще изгребат - каза си Вакрил. - Само за търбуха си мислиш."

   - Ех, защо не сме млади и силни както бяхме някога!? - продължава Драгой. - В настъпващите промени, кой щеше да може да ни удържи? Какви възможности разкрива пред младежтта днешният живот. Да можехме да започнем и ние отново!

   - Нали вече веднаж започвахме. Обещавахте да стигнем далече. Наистина стигнахме далече, но в нищетата. Не се ли плашиш поне малко, че ако започнем отново, пак ще стигнем до там, където свършихме сега?

   - Млади бяхме тогава, заблудиха ни. Сега сме достатъчно помъдрели, за да не сгрешим. Нали цял свят върви по този път.

   - Достатъчно сме оглупели, за да повторим грешката си - така мисля аз. Оправдаваш се с неопитността на младостта си, а ако пак объркаш конците, сигурен съм, че ще се оправдаваш със старостта си.

   - Не си прав да мислиш за мене така.

   - Човек винаги намира с какво и с кого да се оправдава, в стремежа си да скрие своите грешки и заблуди.

   - Добре. Виждам, че си се настроил да спориш с мене. Тръгвам си и те оставям.

   Съседът повлече крака по прашната настилка. Тежестта на чантите го сгърбваше и го караше да диша шумно. Вакрил погледна вбиващата се сякаш в земята фигура на отдалечаващия се старец и си помисли: "А на мене пък ми се спори. Цял живот спорих мълчаливо с тебе, веднаж нека да поспоря с думи. Бързо взе завоя. Видя накъде се върви по-лесно и се преориентира. От страстен строител на комунизма, ето те пръв борец за демокрация. Много е удобно и изгодно да се въртиш по посоката на вятъра. Никога не си опитвал срещу него, драги. Бих искал да те видя тогава."

   Погледът му отново обходи разградената площ на градинката. Гледката го върна при думите на говорилия преди малко по радиото, че най-важното било, да бъде разграден социализма. Добре де, нека го разграждат като така са решили, никой не им пречи, но защо такива като съседа, трябва да разграждат и градинките, да крадат телената ограда, купена със събраните от цяло село пари и да ограждат с нея личните си имоти, придобитите си законно и незаконно парцели земя, да ограждат с нея фирмените си кокошарници? А как с всички сили се противеше на общото решение за създаването на градинката. Не бил против градинките, но защо точно на това място трябвало да стане. Нямало къде да пасат овцете и козите му. Винаги е мислил само за своите овце и кози. Пък като стана градинката никой друг  не успя да се вреди поне веднаж да окоси тревата. Дори и любовниците си водеше там."

   Една от пуйките на Вакрил не беше се прибрала в двора. Отиде да я потърси в ограденото. Уж заградено, а животните все ще намерят откъде да влязат в забраненото. Пък може би някой нарочно да им проправяше път през оградата. Този някой се страхуваше колите да не му сгазят пилетата и кокошките, и тайно разтваряше пролуки в телта. Искаше тогава да надникне зад боровете, да провери да не би пуйката да се е свряла там на сянка. Но като приближи, забеляза клонките на дървото да се поклащат, чу пъшкане и шепот. Не се изненада никак, като разпозна гласа на съседа си - жена му бе отишла при синовете в града и освободеният от присъствието й съпруг, бе решил да полудува. Отдавна хората говореха за връзката му с една разведена жена от селото. Вакрил бе свикнал да чува какво ли не от хорските уста, затова не даваше ухо на клюките, но тогава се сблъска лице в лице с истината.

   Този, който не искаше някога да се прави градинката я обсеби: започна да пасе домашните си животни вътре, береше плодовете от дърветата, внесе пейките от алейките в двора си, отмъкна телената ограда, извади циментените диреци и огради с тях собствената си градина. И всичко това вършеше спокойно и нагло, почти открито. "Дори един ден има нахалството да ме повика да му помогна да забием диреците в пръстта. Нечувано безочие! Бях болнав, отказах, но и здрав да бях, пак нямаше да му помогна - клатеше глава в мислите си Вакрил. - А моята Сийка все с него ме сравняваше: - Виж Драгой как все се нарежда - викаше ми тя. - А ти с твоите принципи, така ще си умреш - гол, като охлюв.

   Знаеше той как Драгой трупа имот, знаеше добре как и вилата си построи, как изучи синовете си в чужбина, но беше устроен по съвсем друг начин, съвсем друго му беше и мисленото.

   Силно стана обедното слънце - удари го в главата. Стана. Надяваше се като се поразтъпче да му мине. Зад къщата беше сенчесто, по-хладно. Старата ябълка под която поспря тежеше от плодове. Те бяха още дребни, лишени от сладост, но червеите вече упорито дълбаеха в тях, събаряха ги в тревата. И вятърът не пропускаше случай да си напълни торбичката. "Нищо. Все ще останат и за мене - каза си старецът. - Трябва да подпра клоните с чатали, ама все отлагам, не ми се ще. Остаря и дървото, като мене. Май мина половин век време, откакто го засадихме с тате. Майната му, да се чупи. И аз се счупих, ала мене кой ме жали? Синът въобще не се завръща в село. Мислех, че поне сега, като казаха, че ще връщат земята, кръвта на дядо му ще заговори в него, но се излъгах - нито аз, нито земята, а още по-малко ябълката на която му връзвахме люлката, на която израсна, дето се вика, и на която толкова години яде плодовете, сме му притрябвали." 

   През клоните на дървото, от другата страна на улицата, виждаше недовършения строеж на новата детска градина. Бившият кмет се надяваше с нея да извърши прелом, поне да намали, да забави, миграционния процес в селото, запустяващо застрашително. Много от преселниците в града казваха, че няма добри условия за живот в селото - нито телефони имало, нито канализация, нито детска градина, както в някои други села. Война води с големците от областта и някак успя да ги убеди да отпуснат средства. Прекара телефони, започна да строи и нова детска градина. Това обаче не попречи на младите семейства да продължат да напускат селото. Празнееха къщите, потънаха много огради в бурен. "А той си беше внушил, че телефоните и детската градина ще спасят положението - горчиво се усмихна Вакрил. - Дойде кризата, започнаха промените и строежът замря."

   Старецът събра в една кофа накапалите плодове и ги изхвърли в двора да ги ядат животните. Стоя дълго в дебелата сянка, но главата не го отпускаше. Тръгна към къщи да пие лекарство. "Сигурно съм вдигнал кръвното."

    Ръцете му нетърпеливо разровиха разпилените опаковки. "Лекарства много съм насъбрал, ама не виждам това, което ми трябва. Ето, за глава и за кръвно нямам нищо. Нямаме и фелдшер в селото. Идва един младеж от града два пъти седмично - я го случиш, я не. Пък и да го случиш, в здравния пункт аптечката му е празна. Докарахме я до там, че да няма аналгин и аспирин. Като нямаш от тези хапчета, все едно, че те няма - му викам. А той: - Ами това е положението, бай Вакриле. Криза. Като направим приватизацията, всичко ще се оправи - смее се насреща ми младокът му с младок. - Кел файда, мойто момче, от вашата приватизация, че ще я направите, като мене вече няма да ме има. Аз цял живот я правих и не я направих, ха дано вие поне успеете. Абе започнат ли едно нещо много да го хвалят и да го говорят, ялова работа излиза. Фелдшерът не се предава: - Ние ще я направим, бъди сигурен.  - Няма нищо сигурно на този свят момче - му отвръщам. Що не взема аз сега да се опитам да поспя, ами си мисля за тези работи. Може пък от съня да ми олекне."

   Грубият му бастун зачука настървено по циментираната пътека. Миналата нощ не успя да се наспи хубаво, защото някаква кола се бе разбръмчала по никое време откъм замразения строеж на детската градина. Надникна през прозореца като чу - дотежа му да излезе да види какво става там. Каза си: "Какво ме интересува? Моята песен е изпята. Краде народът. Краде та пушек се вдига. Ха си оставил нещо за пет минути без надзор - пиши го вече откраднато. Няма здрава власт, няма закони, няма от какво да се страхуват престъпниците и безнаказано си безчинстват. И докога? Кой кого краде не можеш да разбереш. Пълен хаос." Така си помисли и пак си легна. Обаче не можа да заспи. Посрещна утрото с поглед вперен в тавана.

   Легна старецът да поспи, но стаята гъмжеше от мухи - те нахално кацаха по челото и носа му, не го оставиха. Примири се и стана. "Довечера ще наваксам, ще си легна по-рано."

    И през тази нощ бай Вакрил не успя да се наспи. По същото време, малко след полунощ, автомобилът на крадците избръмча пред детската градина. "Няма кой да ги озапти тези хора. Я да отида да разбера аз каква е работата."

   Предпазливо се измъкна от стаята и тихо се придвижи до оградата. Надникна през клоните на ябълката. Колата бе с отворен багажник. Двама мъже мъкнеха торба с цимент от строежа. Напрегна взор да ги разпознае, но в тъмното виждаше само силуетите им. Като натовариха багажника догоре, мъжете се отръскаха и мълчаливо влязоха в автомобила. Моторът избоботи и проскърцвайки под голямата тежест, колата мина край притаеният в клоните на ябълката старец. " Не успях да разбера кои са" - съжали бай Вакрил. После видя осветения заден номер и си каза: "Трябва да го запомня. Така лесно ще ги открият. Ще го запомня и утре ще отида при кмета да ги издам."

   Върна се в леглото и както и предната нощ, развълнуван от видяното, не можа да заспи. Въртеше се неспокойно в завивките и се питаше: "Как стана така, че се създадоха условия за забогатяване на крадци и спекуланти, а болшинството от хората така бързо и безмилостно да обеднеят?"

   Без да успее да си даде приемливи отговори на измъчващите го въпроси, посрещна дрезгавината на утрото. Стана рано, ошъта набързо и нетърпеливо тръгна към кметството. "Така ли ще разграждаме социализма, като се надпреварваме кой повече ще открадне? Лесно се разгражда, трудно се гради - това знам аз, това съм разбрал от живота."

   Пътят му пресичаше минаващата по настилката мравешка колона. Щъкаха забързаните живинки, едни в едната, други в обратната посока. Бай Вакрил спря и се загледа в тях. "В различни посоки вървят, но целта им е една. Затова ще успеят" - помисли си той. После прекрачи върволицата предпазливо, за да не смачка търпеливите трудолюбиви мравки и продължи по пътя си. "Готовото ще разградим с един замах, а ясно ли е какво ще градим на неговото място, как и с какво? И с кого? С тези хора ли, развихрили апетитите си за собственост, които не се интересуват от цената на печалбата? Грабят от държавата, за да се бият после в гърдите, че уж с труд, благодарение на предприемчивостта си са забогатели."

   Няголовата круша и тя е свела ниско над тротоара клони, отрупани с плод. Слънчевите лъчи трептят, провират се в гъстия листак и блестят плодовете, уловили светлината. Крушите са увиснали над самата му глава и го мамят с тумбестите си гледжосани коремчета. Не издържа сърцето на селянина, на лицето му разцъфна усмивката на задоволството. После се сеща по каква работа е тръгнал и лицето му помръква. "Дълъг е пътят на раждането, на съзиданието, изпълнен с трудности. А разрухата, унищожението, са къде-къде по-лесна работа. Ето, тази круша, например, цяла пролет развива листни и плодни пъпки, после клонките се отрупват в цвят, който трябва да се опази от закъснели студове, от бурните ветрове и опустошителните градушки, от киселинни дъждове и мани, и да не окапят плодовете от неизбежната червейова атака. За онази попска круша трябват три сезона време, за да узрее. А загниването става за броени дни, за часове. Това е животът. Съседът Драгой иска всяка година да започва отначало - клати глава бай Вакрил, крушите го удрят по олисялото теме, но той не усеща в мислите си нищо, тръгва пак, почуквайки с бастуна си. - Както сме я подкарали, не ми харесва на мене и туй-то."                      

   В кметството пристигна рано. Кметът още го нямаше. Седна на пейката пред сградата да го почака. Управникът пристигна с автомобила си със самочувствието на избран от народа властник. Той заключи вратата и с широк жест прибра ключовете в джоба на ризата-яке. Важната му отмерена крачка го понесе бързо към кметството. Поздрави вяло стареца, от немайкъде и стъпките му затупуркаха по стъпалата към канцеларията. Бай Вакрил се силеше да го догони. Застигна го докато превърташе ключа в ключалката. Понечи да влезе след него, но кметът го спря, каза му да почака и затвори тапицираната врата пред носа му. Едва след десетина минути го покани да влезе в кабинета.

   - Казвай сега, какво има?

   - Ами две нощи вече виждам да крадат цимент от детската градина. Затова съм тук.

   Кметът спря изпитателния си поглед в него. Сянка пропълзя по ведрото му, гладко избръснато лице.

   - Така ли? Бре, да му се невиди. Видя ли ги кои са?

   - Не ги познах в тъмното, но запомних номера на колата им.

   Кметът помръкна съвсем. Бай Вакрил му съчувстваше: "Още не е дошъл на работа и проблемите започват. Лесно ли е да си кмет в днешно време?"

   - Добре. Върви си сега, бай Вакриле. Ще съобщя където трябва. Когато му дойде времето, ще те повикаме.

   - Запиши си номера.

   - После, после, когато потрябва.

   - Абе ти го запиши, бе момче. Цяла нощ не съм заспивал, за да го запомня. Уж го помня, ама то, старческа работа. Мога ли да имам доверие задълго на паметта си аз?

   - Когато стане нужда, ще го кажеш. Хайде, върви сега, че имам много друга работа. Няма цял ден само за това да мисля. Знаеш ли колко грижи лежат на главата ми? Куп въпроси чакат решение от мен. Всички тичате тук, сякаш съм господ. Ха върви, пък аз ще те викна като ми дотрябваш - побърза да го отпрати кметът.

   Старецът излезе от кабинета неудовлетворен за дето толкова повърхностно погледна управникът на селото на неговия сигнал. "Сякаш не съм дошъл да браня общинския имот, ами съм дошъл да му искам социална помощ."

   Почукването на бастунчето отекна натрапчиво в дългия тих коридор на кметството. Старецът изнесе неудовлетворението си навън. Още от входа в очите му блеснаха под лъчите на слънцето измитите стъкла на кметовия автомобил. Възрастният мъж вдигна ръка да предпази очите си от силния блясък. Погледът му спря върху номера и го накара да се стъписа. "Та това е колата на крадците! - възкликна той. - Значи такава била работата. И аз с всичкия си акъл съм тръгнал да му докладвам. Можех ли да предположа? Знам си аз, че никакви промени няма да настъпят. И старите, и новите управници мислят само за едно - как да напълнят своите търбуси. Никого не го е грижа, че бедният народ мизерства. На мене ще разправят те. Ха иди, че променяй света. Празна работа е то - все едно да гониш сянката си."

   Бай Вакрил чукна с пръст побелялата си препатила глава и си рече: "Трай си , дядка. Нищо не можеш да направиш. Цялото село като рекат ще глътнат, няма кой да ги спре. А аз съм отворил въпрос за няколко торби с цимент. Тъй се лови риба в мътна вода. Няма оправия на този свят, няма."

   Сгърбената, приведена от годините и от тежките истини на живота фигура на бай Вакрил, потраквайки с бастунчето, бавно се отдалечаваше от кметството. В безлюдния в ранния час на деня площад, понесла поредното разочарование, тя пристъпваше бавно и изглеждаше толкова незначителна и нищожна, сякаш присъствието й в този живот беше съвсем излишно, съвсем безсмислено. Накрая тя съвсем се стопи в мътните сенки на къщите и дърветата в дъното на площадчето, отдалечавайки се все повече и повече от кметството. И само от него ли?

С ДЪХ НА ЗРЯЛО ЖИТО И МАТОЧИНА

   Герасим живееше сам в голямата си двуетажна къща. След като родителите му се поминаха, един ден го напусна и жена му, като отведе със себе си единственото им дете. През деня той се залисваше с работа, но нощите му бяха дълги, тъжни и безнадеждно самотни. Когато го съкратиха и от службата, съвсем се отчая.

   В двора на къщата имаше просъхнала, изкорубена от времето черница с щъркелово гнездо. Тази година  дори и щъркелите не долетяха, с което тишината и пустотата станаха още по-тежки. Оставаше му само кучето. Герасим му говореше понякога, като на приятел.

   - Дали и ти страдаш като мен от самота? - гледаше кучето в очите стопанинът, докато го галеше по напечената от лятното слънце козина.

   Погледът му попадна отново върху празното гнездо на щъркелите. Поклати тъжно глава и продължи:

   - Миналото лято едната от птиците се оклюма. За няколко дни умря. Щом другата остана сама, закръжи над гнездото, издигна се в небето нависоко, навярно покрусена от мъка, сви криле и се остави да тупне на земята като захвърлен камък. Ударът беше смъртоносен. Какво ще кажеш за това, а?

   Кучето затупа с опашка в праха, взе да се гали в краката му, но стопанинът този път посрещна с безразличие глезенето. Друг път му се радваше, дърпаше му ушите, а сега стоеше унил и редеше думи, които то не разбираше.

   В съседния двор, скрита в клоните на дюлята, съседката на Герасим го гледаше какво прави и слушаше думите на тъжния мъж.

   - Да, щъркелите живеят само по двойки - продължаваше да говори самотникът. Добър урок ми дадоха те. Защо ли не взема да я свърша днес аз тази работа? От колко време вече я отлагам?

   Диана, съседката, притаи дъх в листака. "Какво ли е намислил?" - запита се тя.

   Такъв не беше го виждала. От очите му се стичаха сълзи. "Господи, колко тъжно и страшно е, когато мъжете плачат - рече си жената. - Какво става с този човек?"

   И кой знае защо, тя си спомни онзи горещ летен ден на миналото лято, когато се върна от полето. Беше ходила да събира сено. Прибра се много изморена, пламнала от жегата. Беше оставила вода да се стопли на слънце и се притули в зеленината на градинката да се изкъпе. Спокойно свали дрехите си и се обля. Не бе забелязала, че Герасим я наблюдаваше, прикрит в избуялите буренаци. Блясъкът на загорялата й мокра кожа, меките съблазнителни извивки на тялото й го бяха лишили от разсъдък. Подчинил се на инстинкта на мъжа, той прескочи оградата и се промъкна крадешком към нищо неподозиращата жена. Надяваше се, че в самотата си и тя изпитва като него изпепеляващия глад на тялото за ласки. Впил трескав поглед в искрящата сред зеленината плът на жената, той газеше през парещата коприва, без да усеща жиленето  по голите му прасци. Добра се съвсем близо и притаи възбуденото си дишане. Без да се колебае, разтвори зелените листи пред себе си, които го деляха от нея и излезе зад гърба й на открито. Посегна плахо и прокара пръсти по изящния й гръб. Диана се сепна, изпищя, изпусна канчето, с което се обливаше.

   - Не се плаши, аз съм - обади се с чужд глас той. - Дойдох да ти изтрия гърба.

   Погледна го ужасена и потърси с трепереща ръка хавлията, за да прикрие голотата си.

   - Да не си посмял да ме докоснеш. Марш оттук - посочи му с категоричен жест  пътната врата и изтича в къщи да се скрие.

   Мъжът в него се сви. Сконфузен повлече крака навън.

   Оттогава избягваха да си говорят.

   Докато картините на спомените се редяха в паметта й, съседът се бе появил с въже в ръце. Гледаше в празното щъркелово гнездо на черницата. После се обърна и тръгна към сушината, потъна в сянката й. Огледа внимателно гредореда, избра една от гредите и преметна въжето през нея.

   Диана прехапа устни от ужас. "Какво да правя, божичко? Как да го спра?"

   Докато се питаше, Герасим направи примка и я премери на главата си. Нямаше никакво време за губене.

   - Герасиме. Герасиме - викна с пълен глас тя.

   Той отметна въжето и едрата му фигура изплува на светло от дълбоката сянка.

   - Какво искаш? Защо крещиш?

   - Крещя ли? - изненада се тя. - Крещя, за да ме чуеш, не знаех къде си, а ти си бил наблизо.

   - Казвай какво искаш, че имам работа - сряза я студеният му недружелюбен глас.

   "Ха сега де! Какво искам? - питаше се Диана. - За това още не съм помислила.

   - Да ми помогнеш - хвана се за първата хрумнала й мисъл. - Един клон от ореха опира в покрива на къщата и събаря циглите, като духне вятър. Искам да те помоля да го отсечеш. Ще дойдеш ли?

   - Точно сега ли? Не си избрала подходящ момент.

   - Моля те. Съобщиха, че се очакват ветрове. Ще те почерпя за услугата - опитваше се тя да разведри атмосферата.

   - Добре де. Щом толкова настояваш, ще взема брадвата и идвам.

   Диана не искаше да го губи от очи.

   - Ела, ще го отсечеш с моята.

   "Знам ли го. Уж отива за брадвата, а току-виж направи белята. То за колко става" - помисли си.

   - Така да бъде.

   Успокои се малко, едва когато го видя да излиза на улицата през дворната врата. Тогава се разбърза да приготви стълбата и брадвата.

   Герасим изправи мълчаливо стълбата на покрива. Беше все още мрачен. Изкачи се, огледа клона и ударите на брадвата отекнаха. Клонът беше дебел. Обилна пот потече по лицето на секача. Секачът съблече мократа си от пот дочена куртка и със сухото по нея изтри лицето си.

   - Горещ ден - промърмори от високото. - Станах вир вода.

   - Ще стопля вода да се измиеш, като слезеш. Ще включа бързовара, ей сега ще стане готова.

   Най-после дебелият клон  трепна, люшна се, изпращя и с трясък стовари тежестта си долу, върху крехките репейови стъбла. Замириса на смачкана трева, на маточина. Мъжът пъргаво слезе по стълбата и бързо окастри чаталатия клон. Подреди дървата край оградата и избърса струйките пот, потекли по лицето му. От работата, то се бе разведрило.

   - Ела, ще ти полея да се изкъпеш.

   - Няма нужда, аз в къщи…

   - Приготвила съм всичко, ела.

   Тръгна послушно след нея. Отдавна никой не беше му поливал да се къпе, затова изпита голямо удоволствие от банята. Без да иска изпръска роклята й, намокри я.

   - Сега ще трябва и аз да се изкъпя - каза засмяна съседката, като посочи вида си, а той мълчаливо искаше извинение. - Ще ми поливаш ли? - попита го закачливо.

   Пребори се с отдавнашния неприятен спомен и кимна, че е съгласен. Жената първо освободи завързаната си коса. Посипа се косата по раменете и слънцето заплете лъчи в нея.

   - Нали преди време искаше да ми изтриеш гърба. Сега можеш да го направиш - тихо рече Диана.

   Поливащата ръка на Герасим затрепера. Погали я плахо. Тя го насърчи, като отвърна на ласката му. После всичко беше толкова хубаво…

   Докато стопанката му подаваше в сянката на асмата пред къщи шишето с ракията, каза:

   - Чух какво говореше за щъркелите.

   Мъжът трепна, погледна я въпросително, а тя продължи:

   - Ние сме хора, не сме щъркели. Имаме разум, за да не постъпваме като тях, инстинктивно.

   След дълга пауза той промълви:

   - Понякога в душата на човек пада мрак. Тогава става неспособен да мисли правилно. Готов е да взема ум дори от птиците. Слава богу, че идват и минутите на просветлението.

   - Довечера те каня на вечеря. Ще дойдеш ли?

   - Иска ли питане? С най-голямо удоволствие.

   Той отпи от ракията и се надигна да си ходи. На вратата жената го спря:

   - Щях да забравя да те питам, ще ми услужиш ли с въжето си? Ще ходим следобед за сено с чичо Миладин.

   - Ще ти го дам.

   - Прехвърли го през оградата.

   Герасим откачи въжето от гредата. "Господи, какво щях да направя!" - си каза. И като махна с ръка да прогони страшната си мисъл, тръгна към очакващата го Диана. Тя му рече отдалече:

   - Ще стане. Точно такова ми трябва.

   Изправени от двете страни на оградата те дълго се гледаха в очите. После, сякаш се бяха наговорили, едновременно отместиха погледите си върху празното щъркелово гнездо на върха на черницата. По лицата им пробягаха усмивки.

   - До довечера - рече жената доволна, че опасното въже е вече в ръцете й и побърза да е отдалечи.

   А летния ден бе в разгара си. Наоколо миришеше на зряло жито и на маточина.

  

НАЙ-ДОБРИЯТ ЧОВЕК

    Цяла нощ Ламби се въртя в леглото без да заспи. И числа брои, и пердето дръпна да затули малкото правоъгълниче светлина от прозореца, и будилника занесе в другата стая да не цъка, но напразно. Откакто съседът изпотъпка посева в градината му, трета нощ вече го мъчеше безсъние. Всичко започна след онзи хубав пролетен дъждец, след който отново пекна топлото слънчице, птичките запяха и наедряха пъпките по клоните на овошките. Между буците щръкнаха любопитно върховете на треви и буренаци. Ръцете на Ламби го засърбяха за работа и той не се стърпя, излезе да сее. Съседът Илия го видя, почеса обраслия си врат и изсумтя - навярно не беше си доспал, не беше се избистрила размътената му от снощното пиене глава. Изглежда го доядя, че му напомнят, че е време за работа, затова иронично подвикна:

   - Хей, комшо, не е ли рано за посев?

   - Според мен не е.

   - После да не съжаляваш.

   Ламби не отговори, продължи работата си. Лехите му бяха поникнали, когато Илия се залови да разорава втвърдилата се кора на земята след падналите дъждове. Градините не бяха заградени и магарето му изпотъпка посятото край границата. Когато Ламби видя, че съседът не си е правил труда да пази посева, много се ядоса. Кръвта го блъсна в главата, затупа в слепоочията. "А, тази работа аз няма да я оставя така. Стократно ще ти го върна." И започна в дългите часове на безсънието нощем да мисли какво да предприеме. "Не мога току-така да вляза в имота на човека и да сгазя всичко. Трябва така да наглася нещата, че да не изглежда, че нарочно е направено" - такива мисли пробягаха през пламналата му глава. Изведнаж се сети за стария орех в горния край на градината. Илия отдавна го молеше да го отсече, защото хвърлял тежка сянка в градината.

   - Защо ти е този костелив орех? - подмяташе той.

   Орехът наистина не беше от най-хубавите, дребни оставаха плодовете му, но лесно им се делеше ядката от черупката и раждаше по много. Илия уж не го харесваше, пък колко пъти го бе засичал да се промъква с торбичка в ръце под приведените клони и да събира окапалите орехи. Правеше се, че не вижда. Дървото раждаше - имаше и за двамата.

   - Ще го отсека - прозвуча в тъмното гласът на неможещия да заспи Ламби.

   Жена му се размърда и в просъница попита:

   - Какво има?

   - Нищо, нищо. Ти спи, рано е още.

   Тя се укроти и той помисли със задоволство."Ще го съборя в неговата градина и докато го разкастрям, ще изпотъпча всичко."

   Едва дочакал да съмне, тихо се измъкна от топлите завивки, смачкани на топка в безсъницата. Първо реши да наточи брадвата. Не използваното от дълго време точило беше паяжинясало, разсъхнало се беше, заскърца. Косите лъчи на утринното слънце, събудени сякаш от скърцането, прокараха върховете си в дебелите виолетови сенки. Ламби опита остротата на заточената брадва и си каза: "Докато онзи сънльо стане, ще видя сметката на ореха."

   Изведнаж по цялата дължина на двора пробяга сянка. Най-напред дочу от върха на старата окастрена черница тракане на клюн, после с изненада видя кацналия там щъркел.  Виж ти! От години в селото не е гнездила такава птица. Какво ли значи това?" - зададе си въпрос той и брадвата тупна в тревата, изхлузила се от ръцете му. И защо точно в моя двор дойде!?"

   От къщи изкочиха жена му и децата, навярно привлечени от тракането на щъркеловия клюн. Децата изпаднаха във възторг, запляскаха с ръце, закрещяха. Наизлязоха и съседските дечурлига, показаха се от къщите майки и бащи, баби и дядовци. И сякаш за да бъде радостта още по-голяма, долетя и друга птица. Развълнуван от пристигането на неочакваните квартиранти, Ламби забрави проблемите си. Щураше се между ликуващите деца, забравил за къде се беше приготвил.

   - Защо точно у дома? - питаше жена си.

   Тя нищо не каза и си влезе в къщи. Тогава Ламби отправи въпроса си към насъбралите се съседи. Те отговаряха различно7 било близо до реката, до храната им; вятърът тук бил по-тих, не пречел на летенето; дървото било удобно за гнездо; някои намесваха бога, а други чистосърдечно си признаваха, че не знаят защо. Ламби оставаше неудовлетворен от отговорите. "Има някаква друга, особена причина. Нищо на този свят не става току-така."

   Тръгна той замислен по улиците на селото. Колкото повече мислеше, толкова повече се объркваше. И като разбра, че няма да може да си отговори, си тръгна още по-объркан към къщи. На една от пресечките едно момченце биеше непослушна коза с пръчка. Седналият на пейката край пътя старец му подвикна:

   - Не бий животното, момче. Козата ще стане плашлива и още по-вироглава. Бяга от тебе, защото си лош, биеш я. Животните познават добрия човек и не се боят от него.

   Като чу думите на стареца, Ламби усети в гърдите си някакъв прилив, озари го светлина отвътре. "Животните познават добрия човек - звучеше в ушите му. Би могло да се каже: Птиците познават добрия човек! Ето го отговорът! - нашепваше вътрешен глас. Птиците дойдоха у дома, защото познават кой е най добрият човек в селото!" - избликна радост в сърцето на Ламби. Той не усети, че подтичва към къщи. Искаше му се час по-скоро да сподели своето откритие с жена си и нейната душа да се изпълни с радост и гордост.

   Жена му не се зарадва на откритието му, нищо не каза, само го изгледа подозрително. Това не смути щастливия мъж. Отиде отново на двора да погледа щъркелите. И тогава видя падналата в тревата брадва. Взе я, спомни си какво беше намислил да прави и се отправи към градината. Отсече ореха, но понеже беше най-добрият човек в селото в чийто двор гнездят щъркели, отсече го така, че да падне в неговата градина и да изпотъпче собствения труд. Беше убеден, че точно по този начин трябва да постъпи.

   Докато и почиваше му мина през ума, че днес бе планувал да отиде и да си поиска парите от Петър Бъчваря - дал му беше преди много време заем и още не беше му ги върнал, а парите му трябваха. Мислеше да направи скандал, да го застави да му се издължи веднага, но ето че се налагаше да се откаже. Нали беше най-добрият човек в селото. Защо да го притеснявам - си каза - все някак ще се оправя. Когато може, ще ми ги върне човекът."

   Седнал на отсечения дънер той с интерес наблюдаваше как двете птици с търпение градяха своето гнездо. На върха на старата черница вече бяха кръстосани няколко клечки. Увенчали върха на черницата, щъркелите я правеха да изглежда по-висока от тази на съседа, а най-важното и по-красива. Не само черницата - двора изпълваха с живот с присъствието си милите пролетни гости. Като ги гледаше, изпадналият в умиление мъж се връщаше назад във времето, в дните на незабравимото детство, когато като малък седеше с часове под върбата в двора на дядо си с вдигната глава, загледан в щъркелите в гнездото. Заставаше на един крак като тях, размахваше ръце като криле и викаше:

   - Щърк клечи, аз хвърча.

   Най-добрият човек в селото се усмихна на споходилото го видение от миналото. Като засука краищата на избуялия си мустак се опомни - отдавна не беше онова палаво момче, което напразно се мъчеше да се покатери на високото дърво, горе, до гнездото, при щъркелите. Той бавно стана, отръска спомените от себе си и като погледна с благодарност двойката щъркели на върха на черницата, тръгна усмихнат към къщи.

ОТЧУЖДЕНИЕ

Вятърът фучеше зъл и сърдит. Хората тичаха насам-натам, търсеха завет и защита от освирепялата стихия. В пролетния ден и улицата, и градинката пред ресторантчето бяха необичайно пусти. През широкото стъкло на заведението. Любка наблюдаваше навън. Наслаждаваше се на тишината, на белотата на изпраните покривки върху масите. Скоро щяха да дойдат клиентите, щяха да запушат, ще ревнат вентилаторите, ще гръмне музиката в тонколоните, ще зажужи кошерът на многолюдието. Тя ще трябва да търчи между масите, да се надвиква с всичкия този шум, да носи тежката табла, отрупана с ястия,- да прави сметки и да вни­мава да не сгреши, да търпи капризите и закачките на пийналите мъже. Затова се радваше на покоя, който цареше сега, искаше да събере сили за предстоящото напрежение. „И за какво се трепя толкова? - питаше се тя. - За какво мъкна всяка вечер пълна чанта и претъпквам хладил­ника с какво ли не? Да храня моите мъжища, дето нямат наяждане, а нямат и признателност за всичко, което правя за тях. Напълня онова ми ти момче, ни ризи му стават, ни панталони. А онзи хубостник, мъжът ми, нещо се промени напоследък. Взе да си позволява да закъснява, на ня­колко пъти вече се прибира след мене, заседява се пред огледалото, сменя често ризите си и се бръсне всеки ден. И не ме слуша, прави си каквото ще!"

Това започна оттогава, когато тя беше решила да купи нов персийс­ки килим за хола. Той възрази:

-  Да не би холът ни да е без килим?

-    Този остаря, обръска се. Ще го дадем на старците на село. Вчера бях на гости у Бенчеви, те са си купили. Толкова е красив! Очите ми оста­наха в него. Но ще купим и ние. Тегли утре пари и да вървим, докато не са ги вдигнали.

-    А бе ти знаеш ли колко струва сега един такъв килим? Откъде тол­кова пари? — скастри я Радослав.

-    Имаш в спестовната книжка, не се прави на какъвто не си - насто­яваше на своето жената.

-    Имах. Сега вече нямам. Миналата седмица купих много изгодно ня­колко ценни стари монети за колекцията си. Ще ти ги покажа! - разбърза се той.

Любка занемя. Гняв и възмущение спряха думите в гърлото й. Нещо се надигна в гърдите й, не можеше да го задържи.

-    Погледни! Колекцията ми е попълнена. Ще участвам с нея в номизматичната изложба в столицата. Другия месец заминаваме цялото дру­жество за откриване на голяма наша изложба.

-    Значи такава била работата - избухна тя, разплака се. - Аз си съси­пах здравето и живота, за да създам красив уютен дом - светъл, топъл, богат, да създам най-добри условия за семейството, а ти...

Но нито сълзите, нито приложените аргументи можеха да променят нещата, да върнат обратно стореното.

Така и не купиха тогава мечтания килим.

Една вечер съпругът закъсня. Синът й поиска пари, преди да

излезе:

       - Отивам на театър - обясни той.

      Предполагаше, че лъже, че ще похарчи парите с приятели в някое .заведение, но беше й омръзнало от разправии. „Нека и баща му се зани­мае с него. Няма само аз да поемам всичките грижи. Ама къде го - няма го хубостникът!"

-    Коя постановка ще гледаш? - все пак попита тя, изненадана от внезапния интерес на шишкото към театъра.

-    Районна болница - изломоти младежът, без да се замисли. Беше предварително подготвил отговора на този въпрос.

Когато остана сама, включи цветния телевизор. Даваха филм, но й се видя безинтересен и се отказа да го гледа. Залови се с подреждането ни масата за вечеря. С професионално умение на сервитьорка подреди ножовете, вилиците, салфетките - обичаше винаги всичко да е на мястото си.

Седна до прозореца и загледана навън в светлините на града, очакваше да се прибере мъжът й. Стрелките на часовника отдавна бяха по­дминали обичайното място, при което той се завръщаше. Чуваше отме­реното тиктакане в заглъхналия апартамент. Тишината на дебели, пластове се наслояваше между окачените по стените репродукции, натежаваше върху креслата и диваните, слагаше се ниско по мъхестия мокет и пухестите килими.

Най-после Радослав си дойде. Съблече бавно дрехата си, нахлузи задължителните чехли и се потътри към кухнята, където тя го очакваше.

-    Къде беше?

-    На театър. Дадоха билети от предприятието. Ходихме колективно.

- Бре, големи поклонници на театъра се навъдиха напоследък у до­ма. Кажи ми къде беше, не си бил на никакъв театър?

-    Там бях, как да не съм!? Направо оттам идвам.

-    И коя пиеса гледа?

-    Мисля, че се казваше „Без упойка".

-    Ще видим - смънка усъмнена Любка.

Седнаха мълчаливо да се хранят. Прибра се и синът. Нахълта разве­селен при тях. Видя, че се хранят и с удоволствие се настани на масата да похапне, макар че беше вечерял, преди да излезе.

-    Е, хареса ли ти представлението? - попита майка му.

-    Не беше лошо - отговори момчето с пълна уста.

-    Как му беше заглавието? - попита тя.

-    „Районна болница".

-    Кой от двама ви лъже? - погледна ги тя победоносно. - Единият е гледал „Районна болница", а другият „Без упойка". И целият си се усмърдял на цигари. Откога в театъра се пуши? - нападаше майката,

-    Аз не пуша, но приятелите пушиха в антракта и ми умирисаха дре­хите. Мога да ти дъхна - лъжеше синът, взел всички мерки да не разбе­рат, че е пушил.

-    Ами баща ти пък твърди, че е -гледал друга пиеса. Нито той, нито ти сте били на театър. Лъжете! Опитвате се да ме мамите - изстреля упрека си в лицето на мъжа си тя.

Синът мълчеше притеснен, объркан, отчаян. Така се бяха стекли об­стоятелствата и независимо от това, че беше направил всичко възможно да не се издаде, пак го заловиха, че лъже.

На помощ неочаквано се притече баща му:

- Не се сърди. Наистина не го видях сред многото хора в препълне­ния салон/но му вярвам, че е гледал постановката. Пиесата е известна с няколко имена. Заглавието по автор е „Районна болница", ала я играят с режисьорските заглавия: „Без упойка", „С упойка", „Швейцария, Швей­цария" и как ли не още. Така че става дума за една и съща пиеса. Напраз­но се горещиш. Чудно ми е защо си толкова мнителна и недоверчива тази вечер?

Легнаха си, но сънят бягаше от очите им. Любка подозираше, че ня­каква сянка е надвиснала над семейното й щастие. Смътно, подсъзна­телно усещаше това. Губеше почва под краката си. Тя държеше на се­мейството, винаги бе държала, бореше се то да бъде здраво, устойчиво, а ето че всичко, което бе градила с любов и много усилия, й се изплъзва­ше. Някъде се бяха разминали. Сега се почувствува безпомощна, не знаеше какво да предприеме.

Той лежеше с отворени очи в тъмното и за кой ли път се питаше как започна всичко, защо се получи така? Потърси корените на отчуждени­ето доста назад във времето, когато живееха в родната му къща. Тя се намираше в покрайнините на града. Радослав се гордееше с малката спретната къщичка, свита под клоните на нацъфтелите овошки, враснала се сякаш в тях с годините. И най-вече с градинката, за която сам се гри­жеше. Садеше лехи с лук, чесън, домати, зеле - произвеждаше от всич­ко по малко. На пазар не ходеха. И най-важното, почиваше си сред лехи­те от сметководните книги. Любка много харесваше романтичната обста­новка, в която живееха. „Помагаше ми, правехме компоти, приготвяхме зимнина, живеехме задружно, доволно. Мама се радваше на щастието ни. Но ето че новият план на града предвиждаше събарянето на малкото островче щастие. Предложиха ни апартамент, за да застроят мястото. Апартамент в центъра на града - голям, удобен. Очаквахме дете. Любка много се зарадва, че ще имаме ново жилище. А аз бях силно огорчен, че ме лишават от тъй обичаното родно кътче. Всичко ми отнемаха от света, заедно с него. Дори палат да ми дадяха, не бих го заменил с бащината къща. Мъчително преживяхме промяната с мама. Наскоро след като се нанесохме в апартамента и детето се роди, тя се помина. А Любка беше в стихията си. Дадохме детето в детска градина и започна работа. Видя й се, че малко пари получава и смени работата. Стана сервитьорка, за­щото за новия дом пари трябвали. Съседите купили това, купили онова, а ние сме изоставали, само ние още не сме били подредени. Хубави стра­ни имаше животът в новия дом, имаше своите удобства, но на мене ми липсваше градинката. Нямаше къде да се поразкърша. През малкото ми свободно време трябваше да чета книги или да гледам телевизия. С кни­ги не обичах да се занимавам, защото в канцеларията прекарвах по цял ден надвесен над тях. Оставаше ми телевизията. Но когато предавани­ята не бяха интересни, в нищо не намирах спасение. Тогава чрез един приятел се запалих с нумизматиката. Започнах да събирам своя колек­ция. Напреднах бързо, събрах ценни монети. Записах се в градското дру­жество. Жена ми с неприязън посрещна тази моя страст. За нея това бе­ше губене на време и средства."

       И ето че дойде откриването на изложбата в София. Заминаха всички от дружеството. Случи се така, че в автобуса седна до Николина - мълчалива млада жена. Подхванаха непринуден разговор по време на пътуването и не усетиха кога мина времето, кога пристигнаха. Щяха да пребивават три дни в столицата. Изложбата беше повод и за малка ек­скурзия, за опознаване и сближаване на членовете на дружеството. В една от вечерите реши да отиде на театър, не му се щеше да остане с другите в една от стаите на хотела, на чашка - не обичаше пиенето и пушенето, а също и празните, безплодни разговори. На касата се засяко­ха случайно с Николина. Взеха си билети един до друг. Толкова му беше хубаво тази вечер, когато трябваше да кавалерства на младата жена. Може би заради това и пиесата му хареса много, макар че не успя да се съсредоточи и да разбере съдържанието. Опияняваше го присъствието на младостта до него, правеше го горд, повдигаше отдавна смачканото му самочувствие. После, след свършването на представлението, дълго се разхождаха в притихналия, бляскав в среднощната си красота град Обсъждаха видяното. Той беше поразен от начина, по който тя умееше да тълкува един жест или една реплика в играта на актьорите, от изво­дите, които извличаше от тях, защото като литераторка тя надникваше отвън видимото в текста и интонацията, което на него не се отдаваше Почувства се засрамен от невежеството си.

През останалото време бяха все заедно. Радослав изведнаж осъ­зна, че се страхува от автобуса, от обратния път. И този страх тровеше радостта от настоящия момент, пречеше на удоволствието, и безгрижи­ето му по време на екскурзията. Но той правеше всичко възможно да прокуди този страх от гърдите си.

Когато Николина биваше далече от него, страхът го обсебваше, а когато я виждаше до себе си, отново се освобождаваше.  .

След завръщането от София, вместо веднага да се прибере, той дълго се разхожда безцелно из града и околностите. Цялото му съще­ство се противеше на това завръщане.

Жена му го очакваше. Обсипа го с куп въпроси. На него не му се го­вореше, отговаряше кратко, без желание.

-    Как мина изложбата? Нищо интересно ли не се случи?

-    Нищо - отвърна.

       -  Имало, казаха, вносна прежда в хубави цветове. Пеневи миналата седмица донесоха от там. Приказен цвят! Чудесна! Жалко, че не си се сетил и ти да купиш.

Вдигна очи и я погледна. Беше все още много привлекателна. „Какво несъответствие между външност и душевност!" - помисли си.

Легнаха. Беше толкова близко и същевременно толкова далече от нея. Струваше му се, че цялата е изтъкана от вносна прежда, персийски килими и холови гарнитури. Разбираше я. Искаше да има всичко, което имат другите, дори повече от тях. Оправдаваше я, защото виждаше, че за нея това е необходимо, но на него не му беше нужно. За други неща жадуваше неговата душа, които тя не ценеше и не разбираше, просто не ги носеше в себе си.

След няколко дни отново се видяха с Николина. Разхождаха се дълго из града. Мълчаливо се разхождаха, разбираха се без думи.

       Бяха в художествената галерия, прекараха щастливи мигове сред поези­ята на картините и обогатени с нови чувства, излязоха пак в шумните улици на града. Вървеше изпълнен с нейното присъствие, без минало, без бъдеще - цял потопен в настоящето. И ако все пак имаше частица минало, то беше тридневното пребиваване в София. А за бъдещето се страхуваше да помисли.

Много пъти се повториха тези щастливи вечери. Посети я в скромна­та й моминска квартира. Видя я в нея тъжна, самотна и объркана. В ъгли­те на стаята се гонеха и се наслояваха по стените сенките на бленувани в сънищата неща, неща несбъднати и далечни. И остана при нея, запълни веднаж завинаги с присъствието си малката тъжна стаичка.

Тази вечер той наистина беше ходил на театър, но не с администра­цията от предприятието, а с Николина.

След няколко дни Любка седна на чашка кафе с една своя приятел­ка от детските години. Тя надълго и нашироко й разказа колко хубаво се обзавели, как щастливо живеели със съпруга си. И едва на втората чашка кафе се сети да уважи и събеседничката си, като я попита:

-    Ами как живеете вие? Не сме се виждали отдавна.

-    Добре - помръкна сервитьорката. - Моят нещо се е променил, не мога да разбера какво става с него.

-    Знаеш ли, много се колебаех дали да ти кажа и все не се решавах, но като заговори за това - ще ти съобщя нещо, чувствам се длъжна -каза тя и като оправи покривката на масата, се приведе по-близко до нея. - Няколко пъти вече виждам мъжа ти с едно момиче от нашата служба. Не си ли забелязала колко много се подмлади той?! Най-малко петнадесет години по-млад изглежда, а ти нищо не забелязваш!

Не беше съвсем права. Някои неща Любка забелязваше, но не допус­каше, че причините за това могат да бъдат такива, каквито й ги предста­вяха.

-           Преувеличаваш, скъпа - каза с отпаднал глас тя и недоизпила ка­фето, се надигна да си ходи.

Даваше си сметка, че започна да се грижи повече за външността си, дори и гимнастика взе да играе, което не беше правил от години. Заче­стиха сбирките на нумизматичното дружество, самотните му разходки извън града, на които нито веднаж не я покани.

Още на другия ден го проследи къде отива след работа. Той наисти­на се срещна с младата жена. Стана й болно, като я видя до него, него­вото грейнало от щастие лице, като чу звънкия му смях, който тя от годи­ни не беше чувала. Стисна я болката за гърлото, в очите й плувнаха огромни, тежки сълзи. Те се търкулнаха по бузите й, размазаха грима по очите й, но тя не ги изтри, пусна ги да текат на воля, оставяйки след себе си дълги, тъмни ивици. Проследи ги, докато влязоха в нумизматичното дружество. Постоя разтреперана и объркана пред входа и като не можа да намисли какво да предприеме, прибра се вкъщи огорчена и разстрое­на. Там продължи да обмисля как трябваше да се държи, как да отговори на нанесената обида. Тази борба в нея, отхвърляща и утвърждаваща многото „за" и „против" на това, което намислеше, продължи до за­връщането на съпруга.

Когато той мълчаливо застана на прага, тя се изправи насреща му и промълви тихо:

-  Мръсник си ти. Съсипа ми живота.

Радослав разбра, че е научила за Николина, че може би дори го е видяла, защото напоследък бяха станали доста непредпазливи. Но не виждаше нищо долно и мръсно в случилото се с него. Затова думите й ю шибнаха в лицето като камшик. Посягаше на най-светлото в душата му. А той не искаше да допусне никого в интимния си свят. Приближи се с: гневен поглед към нея. Посегна да я удари, но ръката му застина във въздуха. Овладя се и я отпусна обезсилена обратно. Любка избяга разплакана в другата стая. Все още силно развълнуван, мъжът застана мълчаливо до прозореца. Светлините от отсрещния блок се отразиха в гневните му очи. Гаснеха един след друг прозорците. Градът заспиваше. Заспиваха и хората, за да могат да станат рано, да отидат на работа, да

се върнат, да проверят резултатите, получени в училище от децата, да
повисят пред телевизора и отново да заспят.

Навярно заспиваше и Николина, но не сама, а с новия си приятел. Бяха се разделили с Радослав завинаги. Младата жена му беше призна­ла, че откакто се срещаше с него, не можеше повече да живее в самота, я беше безсмислено да очаква нещо повече от него. Намерила си беше млад, подходящ човек. Радослав разбираше, че това е в реда на нещата, че тяхната моментна връзка все някой ден трябваше да свърши, че трябваше да стане така, както стана, но сърцето му се вълнуваше, бунтуваше се срещу действителността.

И отново напрегната безсънна нощ и за него, и за Любка. Изгаснаха и техните прозорци.

Първите клиенти нахълтаха в ресторантчето. Нахълтаха шумно и месело. Съблякоха си връхните дрехи и си смъкнаха яките. Насядаха на масите на колежката на Любка и тя остана доволна, че ще може още малко да остане мълчалива до прозореца, обхваната от леност. Тя по­знаваше добре голямата част от клиентите си, чести посетители на заве­дението. Особено една шумна група работници от близкия завод, които редовно отсядаха тук, заливаха се и си тръгваха късно. Напоследък сред

тях се беше появил нов член на компанията. Той пиеше по ракия, по две, намесваше се рядко в разговорите - повечето време търпеливо слуша­те другите. Понякога си тръгваше по-рано от тях. Ставаше тихо и неза­белязано се измъкваше, така както се и появяваше. Може би само Любка забелязваше появяването и тихото му измъкване от шумната група. По-после започна да се заседява. Седи, не пие, само пуши и мълчи. Тръгнат ми всички, тръгва и той.

Една вечер така и не си тръгна, остана сам в заведението. Любка сръчно разтребваше масите.

-  Налей ми една гроздова - помоли тихо Живко.

       - Вече приключихме. Трябва да си свърша навреме работата, за да не изпусна последния автобус.

-  Налей ми едно пиене и седни при мене. Налей едно и за себе си. Черпя те!

Сервитьорката беше свикнала с капризите и прищевките на клиентите си. Знаеше, че по-лесно ще се отърве от него, като не откаже. Чукнаха се, да му достави удоволствие.

       - Отдавна искам да ти кажа нещо, ала все не се решавам. Но сега ще ти кажа. Много те харесвам. Искам да бъда с тебе.

Жената подозираше такова нещо, но се престори на изненадана: -Да не си мислите, че съм готова да тръгна след всеки клиент, който ме покани?!

-    Не, не си мисля. Ако мислех така, нямаше да ти казвам това, а щях направо да посегна, като другите. И аз не съм „всеки". Искам да те изпра­тя, да поговорим.

       Невъзможно. Аз съм омъжена, имам семейство, очакват ме. Тряб­ва да се прибера. След кратка неловка пауза добави: - Ставам, работа ме чака още. Благодаря за почерпката.

Живко нищо не отговори, само протече болка в тъжните му очи. Ста­на и мълчаливо си тръгна. После няколко вечери не дойде.

В ресторантчето навлязоха още хора. Насядаха и по нейните маси. Любка се отърси от мислите си и стана да посрещне посетителите на за­ведението. Изпънаха се прасците й, гърдите й се изправиха, събуди се задрямалата енергия в тялото й. Оправи бялата си престилчица, пригла­ди с ръце косата си и тръгна усмихната към новодошлите.

Настани ги на масите, взе поръчките, започна да сервира. Дойдоха още клиенти, запълниха се масите. Само тази, на работниците на завода, все още беше свободна - една двойна маса в ъгъла, малко отделена от другите. Бяха си избрали нея и тя им я запазваше. Щом свършеха смяна­та, те редовно се отбиваха в заведението да се почерпят. Беше свикнала с тяхното присъствие. И когато се случеше да не дойдат, липсваха й. Особено откакто към тях се присъедини онзи, мълчаливият, който една вечер пожела да я изпрати.

Тази вечер закъсняваха. Любка вече мислеше, че няма да дойдат, когато те пристигнаха. Имало авария в завода, затова се забавили. С тях отново беше мълчаливецът. Както преди той продължаваше да я по­глъща с жаден поглед, да следи гъвкавата й походка, пъргаво лавираща между масите.

Бай Димо, бригадирът, отдавна бе забелязал изгарящия поглед, кой­то Живко хвърляше към жената. Забелязал го бе и сега и като се възпол­зва от дружния смях на мъжете при разказания от някого анекдот, наве­де се към него и прошушна в ухото му:

       - Тази жена не е за тебе, откажи се! Ти си млад, ще си намериш друга, не си затривай главата. Мене слушай, момче! Не виждаш ли, че не е за тебе?

Думите жегнаха Живко. Той мислеше, че никой не е открил възхище­нието му от тази жена, желанието му да бъде с нея. Ядоса се, че тайната му е разкрита.

 - Виждам. Но ме привлича - отвърна. - Не мога да й устоя. Сервитьорката забелязваше страстните погледи. Тази вечер те я

радваха. „Сглупих, че не тръгнах с тебе - си помисли тя, докато му се усмихваше. - Не съм знаела какъв мъж съм имала, сега ме покани, хич няма да му мисля - ще му сложа рогата и толкова. Няма само той да мърсува, хубостникът!"

Шумът в ресторанта секваше. Посетителите се разотиваха на малки групи. Надигнаха се да си ходят и работниците. Само той остана. Остана последен. Тя прочете немия въпрос в очите му и каза:

-   Изчакай ме вън. Ще си довърша работата и идвам.

Светнаха радостно от изненадата бистрите му светли очи. Послуш­но тръгна навън.

Любка излезе. В ръце носеше, както винаги, препълнената си чанта. Живко я пое от ръцете й. Тръгнаха мълчаливо към спирката.

-   Къде ще ме заведеш сега? - попита го закачливо сервитьорката. Той остана много изненадан от предоставената му възможност. Но

радостта в очите му секна в същия миг, като се сети, че наближава полу­нощ, че нищо не можеше да й предложи.

        - То да отидем у дома да се почерпим, но аз живея във фургон, до завода. От скоро съм тук.

       - Няма значение. Никога не съм влизала във фургон. Много съм лю­бопитна да надникна в такова жилище. Води ме! - подкани объркания мъж тя.

Вятърът, макар постихнал, все още налиташе на яростни пристъпи и свиреше натрапчиво в ушите им през вдигнатите яки. Забързаха, за да се подслонят час по-скоро.

Твърде мизерна й се видя обстановката във фургона. Беше свикна­ла с удобствата на съвременното си жилище и се учуди как може млад мъж като Живко да живее в такива условия. Но се успокои, като си каза, че ще остане тук само няколко часа - от любопитство и най-вече, за да отвърне на удара, който й нанесе Радослав.

Воят на вятъра, скърцащият фургон и позвънването на няколкото празни бутилки в единия ъгъл от стъпките им я накараха да почувства празнота в себе си, накараха я да си зададе въпроса: „Какво търся тука аз? Защо все още не си тръгвам оттук?"

Работникът натисна копчето на касетофона. Яростна, необуздана музика, като вятъра вън, изпълни тясното пространство под ниския та­ван и прогони натрапчивите въпроси от главата й.

Седнаха на претрупаната маса. Любка изпразни съдържанието на чантата - едва намери място за останалата ненаядена храна от ресто­ранта и недоразлятото пиене. Ядоха и пиха до насита. Жената се надиг­на да разтреби. Усети как две ръце я обхващат изотзад през кръста -две толкова непознати, толкова различни ръце от тези на мъжа й, с кои­то беше свикнала. И първата й реакция беше да ги плесне, както праве­ше винаги, когато някой самозабравил се порядъчно пийнал мъж се осмелеше да й посегне в ресторанта, но бързо се опомни и вместо това, остави ги да я опипват, дори ги погали.

Отпуснаха се в разхвърляното легло и се забравиха. Като укротиха измореното си дишане, гостенката се изправи. Живко се приготви да я изпрати. Тя му каза:

-    Стой.тук. Има ли наблизо телефон?

-    На портала на завода.

-   Ще се обадя вкъщи, че няма да се прибирам и ще се върна. Вятърът връхлетя напористо върху сгорещеното й разнежено тяло,

сякаш искаше да вкуси и той любовна наслада, която това тяло раздава­ше тази нощ. Едва успя да надвика воя му в слушалката и да съобщи на съпруга си, че е изпуснала последния автобус и че в това време няма как да се прибере, а ще преспи у колежката си.

Беше доволна от извършеното и й се стори, че влиза във фургона по-малко ощетена.

-    Разкажи ми нещо за себе си. Откъде идваш? Как си живял, преди да дойдеш тук? - попита тя, докато се завиваше с одеялото при него.

-    И аз не знам. Местим се от обект на обект. Последният е тук, в този завод. Не знам колко време още ще останем. Докато свършим рабо­тата.

Прегърнал нежно жената до себе си, Живко си спомни отново за Не­дялка. Всяка събота и неделя прекарваше при нея, в хубавата й вила сред лозята. Още щом излезеше от града и дълбоката тишина натежава­що над смълчаните лозя, някакъв покой обхващаше и него, отпускаше душата му в блаженство. Така силно се вълнуваше при всяка среща с Недялка, че още отнапред, щом навлезеше във вилната зона, изтръпва­ха дланите му, сякаш започваха да чувстват допира на нежната й ко­жа, усещаше дъха й да струи в лицето му. Краката му омекваха в отмала толкова в себе си и до себе си я чувстваше. И колкото приближава­ше, забързваха стъпките му. Изпитваше неясен страх, че някой вече е тим, на мястото му в мекото легло на Недялка, на мястото му в нежното й сърце. Приклякваше стаен в храстите и стоеше с часове скрит в тях, докато се увери, че тя е сама вкъщи. Едва тогава приближаваше и не натискаше звънеца, а почукваше леко на вратата. Недялка познаваше, ма идва той по сигнала, с който чукаше. Открехваше тихо вратата на дру­гата стая, проверяваше дали момченцето й е добре завито, оправяше одеялото да покрие гърдите му и тихо, на пръсти, пристъпваше към вра­тата да отвори на Живко.

- Влез, само че тихо! Детето спи! - посрещаше го на прага. Присядаха на

ниската масичка и тя винаги го питаше:

- Ще хапнеш ли нещо?

- Вечерял съм. Седни при мен да те погледам - отвръщаше. -Тогава ще

пийнем.

Последният път беше донесла някакво вносно питие и наля от него. Чукнаха се. Подозрение обхвана младия мъж, като видя вносната бутил­ка.

       - Откога си преминала на такива напитки? - попита я с болка в гласа.      

       Недялка веднага долови промяната в него и развеселена отвърна:

       - Нали ти я донесе преди месец, глупчо! Имаше рожден ден! Не пом­ниш ли?

След думите й си спомни. Дойде малко пийнал. Беше черпил в бригадата. Затова някои неща му се губеха от паметта. Спомни си, че валеше дъжд. Докато дойде, се намокри, простуди се. Накара Недялка да му направи компрес и да го разтрие с вносния коняк. Тя не искаше, че питието било скъпо, ала той настоя: „Аз да не би да не струвам колкото това про­пито питие?"

       - Как е детето?

       - Добре. Малко е непослушен напоследък.

       - Донесъл съм му шоколад. А това е за тебе - подаде й малък подарък -  парфюм.

Жената пое развълнувана подаръка и промълви трогната:

      - Нямаше нужда да се охарчваш. Втори ми подаряваш. Къде ходя аз, че да се парфюмирам?

-    Взех заплатата. Исках да ви зарадвам с нещо.

      Недялка остави подаръците на шкафчето, заобиколи масата и приклекна до него. Той взе лицето й в дланите си. Вгледа се в очите й. И докато гледаше блясъка на любещите очи, осъзна страха си - плашеше се от това, че трябваше да й каже: „Ще се местим на друг обект. Другата седмица няма да мога да дойда." Думите кацнаха на устните му, ала не намери сили да ги каже. „Пък може и да не замина - си каза, докато по­глъщаше с очи и устни красивото лице на жената. - Но какво бих могъл да правя, ако остана?" - се питаше, галеше милото лице, искаше му се да запомни всяка негова черта, да я отнесе със себе си.

Легнаха. Сутринта се измъкна рано, без Недялка да го усети. Така и не й каза, че се местят на нов обект, далече, далече, на стотици километри оттук.     •

Мислеше, че ще я забрави бързо, но не я забравяше. Особено мъчи­телно минаваха неделните дни. Място не можеше да си намери. Другите шляпаха по цял ден картите в сянката на фургоните, а той неспокойно сновеше насам-натам. Не му помогнаха и купените въдици. Докато чака­ше приклекнал до клонестите върби край реката, все виждаше образа й в спокойните води на вира. Веднъж, като свърши работната седмица, не се стърпя - изкъпа се, облече си новата риза и тръгна на път. Бай Димо го видя и поклати недоволен глава:

-   Къде бе, момче? Пак ли? Жените ще те съсипят тебе, да

   знаеш! Не му отвърна нищо. Само повдигна рамене.

  - В понеделник те искам свеж и бодър. Сериозна работа ни чака. -    

   Прави му сметката!

-   Всичко ще бъде наред, началство, не се притеснявай! - отговори и забърза към гарата, че до тръгването на влака оставаше час.

       Бригадирът се страхуваше, че Живко може да закъснее и още по-ло­шо - да не се върне въобще, а как щяха да се оправят с работата без него? Такива майстори като Живко се създават трудно, с години и не се срещат под път и над път.

-   Тя си е намерила друг, да не мислиш, че тебе ще чака - сряза го бригадирът. Много му се искаше да го откаже. - Я стой тук. Жени много. Точно до нея ли ти е допряло? Напразно ще харчиш пари и ще биеш път, ще видиш!

Младият мъж се смути от тези думи, но се насили да се усмихне

   и тръгна. Беше решил вече и не искаше никого да слуша.

Намери свободно място в едно от купетата и се настани. Влакът бав­но потегли. Люшкането на вагона и умората от усилната работна седми­ца го победиха. Отпусна глава на меката тапицерия и заспа. Присъни му , се, че е останал с другите да почива, че никъде не е тръгвал. Лежи си той в душния фургон, слуша как момчетата вън се карат заради картите, а той мечтателно поглежда репродукцията на стената срещу него. Голо тяло, рисувано от френски художник в началото на века. Изобразена е зряла жена, в разцвета на силите, изтриваща с кърпа едрите си натежа­ли форми. Изведнаж лицето на репродукцията се замъглява, вместо не­го там вижда лика на Недялка. Вижда я гола да позира пред вдъхновения художник. Ядосва се Живко, стиска зъби, мъчи се да отстрани ху­дожника от нея, като упорито го блъска, а Недялка гледа сърдита, изтичва до другия мъж и демонстративно му показва голотата си. Пот избива по челото на спящия, върти той неспокойно глава и оставя мокри следи по опънатата кожа на седалката, но толкова е изморен, че не може да се събуди и продължава да сънува. Сънува, че е объркал влака, че вме­сто да пътува към любимата жена, влакът го отнася в противоположна посока. Иска да извика, да дръпне внезапната спирачка, но е пълно с народ, не може да се добере до нея. Най-после успява да я докопа и ряз­ко я дръпва. Влакът спира с трясък. Настъпва суматоха. И се събуди. Влакът наистина беше спрял. Губеше представа за сън и реалност. Разтръска глава и излезе в коридора. Отвори прозореца. Погледна навън и се успокои. Посоката беше вярна - пътуваше към Недялка.

Щом слезе на гарата, прекоси бързо няколкото шумни улици и крака­та го понесоха в покоя на покрайнините, по познатите пътеки из лозята на вилната зона. Успокои се, разбра, че вече е дошъл при нея. Подухва лек ветрец и му се стори, че милувката му е изпълнена отново с дъха на Недялка, с аромата на парфюмите, които й подаряваше. За да скъси пътя, тръгна през окопаните лозя. Но когато наближи вилата на Недял­ка, го обхвана предишното безпокойство. Спря нерешително и се спотаи в храстите. В ушите му зазвучаха думите на бригадира: „Намерила си е друг, няма тебе да чака!" Свиваше се в избуялия листак Живко и очаква­ме да излезе Недялка или някой друг. Беше убеден, че сега тя не е сама, че има друг при нея. Не смееше да почука както преди. Питаше се какво ще каже, ако този някой друг отвори и застане срещу него. Краката му изтръпнаха от неудобното положение и от притеснението, което го беше обхванало. Най-после той пристъпи напред. Всичко си беше както преди. Но посегнал вече да почука, отдръпна ръката си. Страхът, че тя не е са­ма, го накара да се върне тихо назад. Мина по циментената пътечка, през зелената трева, през портата и бързо се отдалечи. „Имам ли право да я безпокоя, като се измъкнах преди, без да й се обадя? Без дори едно „про­щавай" да й кажа? Тя наистина не е длъжна да ме чака" - така си каза, докато се връщаше назад към града.

Взе си билет за обратния влак. По време на пътуването съжали за нерешителността си, но беше късно. Чудеше се как така, мъж, силен ка­то него, с орден на труда, се побоя, излезе толкова слаб, показа се никаквец пред жената, която обичаше.

Бай Димо много се зарадва на завръщането му. Последва един ме­сец, който целият беше работа. Работа и сън. Работеше и напрегнатата работа не му даваше да мисли за нищо. Вечер заспиваше като пребит.

После дойдоха в този непознат град. И всичко започна отначало -упорит труд. Но ето, че в ресторанта Живко видя Любка и си каза, че този път ще бъде смел и няма да отстъпи пред нищо. Смути се, когато тя му отказа да я изпрати, като разбра, че е омъжена. „Какъв е този мой късмет, дето все омъжени жени, жени с деца харесвам?!" И реши да се откаже. Какъв смисъл имаше да упорства с една жена със семейни за­дължения? Но ето, че тя сама пожела да се сближи с него. Ето я, сега лежи покорно на силното му рамо, укротена и доволна. „Какво очаквам? - питаше се той. - Отново изпитания! Отново борба. И докога? Време ми е да създам семейство, да спра да скитам от обект на обект. Но дали Любка е жената, с която това би могло да стане? Съмнявам се."

Вятърът навън стихна с настъпването на зората. Уморената стихия се оттегляше с тъмата на нощта. Щом във фургона нахлу дрезгавината на утрото, Любка се приготви да си ходи.

       - Време е - каза, докато навличаше измачканите дрехи. - Не ме из­пращай, ще изляза сама.

Прохладният утринен въздух ободри натежалата й от безсънието глава. Тя бодро закрачи към автобусната спирка. Край нея вървяха за­бързани работници за смяната в завода. „А сега, какво? Накъде? Как ще живея занапред?" Очакваше, че ще успокои духа си след изневярата. Ала разбра, че се беше излъгала. С нищо не й бе станало по-леко. Само дето изпита отегчение и отвращение от себе си. „Сега всичко ще продъл­жи както преди" - си каза, докато се качваше в автобуса. Погледна ча­совника и се зарадва, като си помисли, че навярно съпругът й отдавна е отишъл на работа, а синът й - в училище.

Първото нещо, което направи, като се прибра, беше да се изкъпе, да се освободи от гнетящата миризма на фургона, която носеше със себе си. Дрехите веднага пусна в автоматичната пералня да ги изпере. После си свари едно силно кафе и се отпусна блажено в мекия фотьойл. Иска­ше да събере сили в малкото време, което й оставаше до започването на новия работен ден.

Като се върна след работа, мъжете сладко спяха. Съпругът й не я усети. Тя беше изморена, обърна гръб и бързо потъна в обятията на съня.

Радослав надигна тромавото си сънено тяло, нахлузи домашните чехли и дръпна пердето, поканвайки светлината на деня в мрачната спалня. Любка се събуди, подразни я светлината, нахлула неудържимо в покоя на съня й, и недоволно промърмори:

-    Защо бързаш да станеш? Нали днес е почивен ден.

-    Ами наспах се, не ми се лежи.

-    Купи ли хляб вчера?

-    Не съм.

-  Трябва да идеш да купиш. Не мога и хляб да ви нося от

ресторанта.

       Той не искаше да се карат още от сутринта. Свръх сили се напрягаше да бъде търпелив и добър. Дори се върна в леглото и започна да я гали и целува. Тя оставаше вяла и равнодушна към ласките му. Искаше да му каже нещо, ала той така я притискаше към себе си, че не можеше. Съпругът зърна отражението си в огледалото и видя отегчения си образ. Това сгърчено негово отражение и неподдаващото се на нежността му тяло изпариха и малкото желание, което тлееше в него.

-    Остави ме. Сънена съм - помогна му тя. Стана и започна да се об­лича. - Иди да купиш хляб, че детето сега ще стане и няма с какво да закуси -трошичка не сте оставили от вчера. Хайде, върви. Аз ще пригот­вя нещо.

-    Няма да умре от глад - изсумтя Радослав. - Не- виждаш ли, че е заприличал на футболна топка от тлъстини. Не ходи, ами се търкаля.

-    Не драматизирай толкова нещата. Не го усуквай, ами си кажи, че те мързи.

- Добре де, стига ме кандърдисва. Тръгвам.

Приготви се бързо и излезе. „И без това само търся някакъв повод да отида някъде" - помисли си. „Ще се поразходя из града. Ще й кажа, че е имало опашка" - реши той и закрачи бодро по улицата. На ъгъла  продаваха кебапчета. Миризма и лютив дим се носеха наоколо. Няколко души настървено ръфаха горещите кебапчета, седнали на две­те маси, около които се валяха омазнени хартии. Други чакаха своя ред. Радослав ги наблюдаваше и се питаше: „Кога станаха и намериха време да огладнеят тези хора?"

Мина по мостчето над малката рекичка. По все още голите клони на върбите беше избила плахо първата зеленина. От безбрежната вие на небето струеше обилна светлина и оцветяваше в наситено синьо укроте­ната вода в малките вирове на реката. В тях се оглеждаха старите град­ски къщи с олющени мазилки и разкривените покриви на помощните при­стройки им придаваха окаян вид, сякаш бяха току-що прекарали тежък грип.

На връщане реши да прояви самоинициатива, да купи мляко. Нареди се на опашка. Стомахът го присви от глад. „Ще си купя една кифла да закуся, че докато си отида, съвсем ще ми премалее. Кифла със сметана. Така закусвахме с Николина в София. Тя много обича сметана. Обикнах я и аз. Откога не съм ял."

-  Ще кажете ли най-после какво желаете - стресна го гласът на же­ната зад щанда.

-  Кифла със сметана.

-  Кифли нямаме, а сметана тук не получаваме - никога не сме про­давали - изгледа го подозрително продавачката.

Радослав мигом се опомни. Усмихна се сконфузено и добави:

-    Дайте ми тогава два литра прясно мляко и четири бурканчета ки­село.

-    Прясното свърши - подаде му само киселото. Докато плащаше, тя го посъветва:

-  В гастронома се задържа до по-късно. Може там да е останало. Благодари за получената информация и излезе.

Изкачи се на площадката и натисна звънеца. Ръцете му бяха заети с чантите и му беше трудно да рови в джобовете за ключа.

-  А, сети се да се завърнеш. Ние вече закусихме. Направих мекици. Ако разчитахме на тебе да ни нахраниш, така може да си пукнем от глад.

-    Имаше опашка. Чаках и за мляко.

-    Абе и ти си един...

Не се доизказа какъв е, но по красноречивия й жест той разбра какъв е. Обу чехлите и мълчаливо влезе след нея. Погледът му попадна на младоженческия им портрет, окачен в хола. Там тя беше млада и ху­бава, колкото Николина почти. Беше склонила глава на рамото му, гото­ва да го следва навсякъде, във всичко. Но ето че тази, която сега живе­еше с него, не го следваше. Отдавна бяха се разминали в изпитанията на живота. Той си беше останал все още там, в онзи свой приказен свят, в малката романтична родна къща, а тя се бе вселила в един друг, чужд за него свят; светът на претрупаната библиотека с непрочетените книги, премалелия от изтощение цветен телевизор, персийските килими и плю­шените завеси, фотьойлите и скъпите полилеи, на претъпкания с ядене хладилник. Тук, в този огромен и претъпкан апартамент, нямаше нищо от неговия свят, чувстваше се гостенин в своя собствен дом. Само ко­лекцията с монети, която беше си подредил на тавана.

-  Хапни, че работа ни чака. Трябва да изчистим и подредим апарта­мента.

Точно това сега никак не му се искаше да прави.

-    Не съм гладен. Ще ида да купя вестници.

-    Значи пак излизаш. А няма ли да се позанимаеш малко и със сина си? То дето не се интересуваш от уроците му, остави, ами поне го заведи някъде да поспортува. Сто кила е станал.

Радослав взе сакото си от закачалката и бързо го навлече.

-  Като се върна, и това ще стане - отвърна и излезе отново на ули­цата.

Останала сама, защото синът й се беше качил на горния етаж при свой приятел да правят записи, Любка доля вода във вазата на цветята, които й беше подарил снощи Живко в ресторанта. Мислеше да ги хвърли, като си тръгваше, но й дожаля за тях, бяха толкова нежни, така ухаеха на пролет! Преди да се залови с чистенето, седна до тях да им се полю­бува, да задоволи самолюбието и радостта си от това, че все още е крас­ива, че е харесвана дори от по-млади мъже като Живко.

А Радослав крачеше безцелно край бляскавите витрини на магази­ните. Купи си вестниците, колкото да оправдае излизането - не мислеше да ги чете. Вървеше по маршрута, по който обичаха да се разхождат с Николина. Спомняше си щастливите дни, прекарани с нея.

-   Хей, Радо, ти ли си това? - сложи някой ръка върху рамото му. Той излезе от унеса си и се вгледа внимателно в лицето на спрелия

го мъж. Едновременно познато и непознато му се стори то.

-    Толкова ли съм се променил, че не можеш да ме познаеш? Всъщност минали са тридесет години оттогава. Седях на задния чин зад тебе. Не си ли спомняш?

-    А, Георги! - най-после разбра откъде познаваше чертите на това лице. Е, малко беше понапълняло лицето, косата се беше прошарила, но беше запазило подвижните си живи очи, гърбицата на римския нос. -Как да те позная, бе човек?! Не сме се виждали цяла вечност. Абе какво са тези тридесет години, ето ни същите момчета като преди. Бързаш ли?

-    Ще пътувам, но имам още време.

-    Я да седнем някъде да пием по едно пиене, да се видим!

Без да осъзнава, Радослав заведе бившия си съученик в същото за­ведение, дето ходеше с Николина. Малко му докривя от това, че не е тя срещу него. Откакто се разделиха не беше влизал там.

Поръчаха пиене и започнаха да си припомнят кое как е било. Разказ­ваха си кой кого и кога е срещнал от класа. За семействата си разказва­ха. Пиха по още едно.

Радослав говори доста за себе си, после попита:

-   Ами ти какво работиш в София?

-    В министерството на финансите съм. Виждаме се често с Марин Драката - той работи в Академията на науките.

-    Странно нещо е животът! Кажи ми, Гошо, как стана така, защо? И двамата преписвахте от мене темите и задачите по математика, а ето,

вие станахте големци в столицата, а аз мижитурка в нашия провинциа­лен град? Помниш ли колко ти обяснявах как се извежда косинусовата теорема и така и не разбра?

-    И досега не съм я научил - отвърна Георги, като се опита да обърне въпроса му на шега.

-    Не измятай въпроса - настоя „мижитурката".

-    Кажи ти! Нали измежду нас се славеше като психоаналитикът на класа.

-    Пробивахте с лакти, нали?!

-    Всеки пробива както може. Абе ти какво си се захванал с мене? Да не те е ударило пиенето в главата, а?

-  Не. На пиене издържам аз. Мене животът ме удари, братко. Като се възползва от кратката пауза, Георги погледна часовника си

и се надигна:

-  Време е да тръгвам. Много се радвам, че се видяхме. Приятно ми е да си бъбрим, но наистина ми е време.

- Добре. Да вървим. Аз не бързам за никъде. Ще дойда да те изпратя. Хубаво ми е с тебе. Все едно, че сме пак онези безгрижни весели младе­жи, все едно, че още нищо не сме пропуснали, че бъдещето е пред нас. Затова ще дойда с тебе до гарата.

Излязоха на улицата. Беше задръстена от народ. Запалянковци бързаха към стадиона за предстоящия мач.

-  До гарата няма да ме изпращаш. До спирката. Ще хвана автобус, изморен съм.

На автоспирката имаше много чакащи. Мина един автобус, но не успяха да се качат - беше претъпкан.

- С тези мачове винаги така става - вдигна рамене Радослав. Следващият беше също претъпкан, но по-малко и шофьорът се

реши да спре, за да добие и неговият автобус вида на този, който бе отминал преди малко. Двамата се натиснаха в навалицата. Георги беше едър и силен, отмести с мощното си тяло няколко души и успя да прекрачи вътре. Радослав понечи да стъпи на стъпалото, но някой го подпря с лакът и го отмести настрана. Автоматът изсъска и вратата се затвори. Автобусът изръмжа недоволно от претоварването и тромаво, с нежела­ние потегли. Столичанинът махна с ръка през стъклото за довиждане.

Останал сам на спирката, Радослав не знаеше накъде да тръгне. Остави се потокът пешеходци безцелно да го влачи. Да обичаше поне малко мачовете, би отишъл с всички там, на стадиона, да се навика и накрещи до насита, но за голямо негово съжаление футболът ни най-малко не го привличаше.

-    Охо, и ти ли на мач? - подвикна му някой. Беше Светослав.

-    Не. Не съм по мачовете.

-    Ами къде тогава насам?

„Наистина къде отивам?" - попита сам себе си Радослав. И си отго­вори на глас:

-   При Любка.

-   Ех, късметлия си ти. Жените винаги са те харесвали. Тебе Любка те чака, а аз те викам на мач. Хайде, приятно прекарване с Любка!

       Не успя да му благодари за пожеланието - другият потъна в навали­цата. „Каква ирония! Да ми пожелават приятно прекарване с отчуждена­та от мене съпруга! Каква нелепост!"

После, макар че пътят му съвпадаше с този, по който вървяха всич­ки, към стадиона, изведнаж се обърна и тръгна обратно, срещу течени­ето. Просто не искаше да бъде като всички, да живее така, както живеят всички, да върви натам, накъдето вървят всички. Прииска му се да бъде различен от мнозинството, да бъде самият той - такъв, какъвто си е, независимо от това, че мнозинството можеше да му попречи, да го по­влече обратно, да го събори. Би станал и би тръгнал отново и отново. Накъде? И той не знаеше. Важното беше да върви. Да върви по свой соб­ствен път, каквото и да му струваше това...

МЕЖДУ ЗВЗДИТЕ

     Омайна юнска нощ. Луната прави красивия си слалом между облаци със сребърен обков. Една загадъчна и недостижима луна, от която всички влюбени вземат огънче за мечтите си. Той и тя, притиснати един до друг, се изкачват по височината над града. Покой и тишина край тях. Последната лампа, пощадена от камъните на среднощните пияници, ги изпраща с бледа светлина в дълбоките джобове на мрака. Над тях блести жаравата на звездното небе. Те вървят в нощта, нагазили в пълнолунието, оглушали за песента на щурците, забравили за съществуването на света. Над тях, окръглената като женска гръд луна, пилее бисерна светлина и чертае дълга диря в облачната река, като светъл път на  осъществяването на любовта им.

     Минавали са от тук не веднъж, но не сами, но не прегърнати, не вглледани в звездите. Новото чувство, с което сега вървят усамотени през познатата местност, прави познатите места да  изглеждат много по-различни, носеха им усещането, че никога не са били тук. И те наистина не са били такива, каквито ги прави сега любовта им.

      Сред тишината, в тъмнината на храсти и дървета се гонят пощурелите светулки. А може би не се гонят, а изпращат светлинките си до очите на всички влюбени, а може би изписват с огнени букви тайната на смисъла на живота, а може би техните светлинни сигнали са техният любовен танц под съпровода на щурци-свирци, може би това е пърхащото като нощна пеперуда чувство на влюбените!? Двамата се увличат от играта на светулките и нагазват в неокосената трева, навлизат навътре в ливадата. Тревата вече е овлажнена леко от росата.

     - Да се събуем боси – предлага той. – Сега е най-хубавото време да се ходи на босо в неокосената трева. Росата е напоена с лечебната сила на билките.

     - Добре, да се събуем.

     И увлечени от танца на светулките, отдадени на радостта си, те танцуват под лунната светлина сред ливадата. Танцът им е магичен и красив. Той я дръпва леко за ръката и прошепва:

     - Спри.

     - Защо? Какво има?

     - Чуваш ли?

     - Чувам щурците.

     - И още какво?

     - Друго не чувам – отвръща му.

     - Напрегни слух, за да чуеш – настоява той.

     - Кажи де, какво друго чуваш?

     - Чувам ръкопляскането на звездите.

     . Ах, да! – изплясква тя с ръце. – Сега и аз ги чувам. – Дори ми се струва, че и дърветата ни ръкопляскат.

     Сами, изправени в среднощната ливада те, дълго се целуват. Над тях, самотната луна  ги гледа завистливо. Повява тих ветрец и откъм гората се носи мирисът на цъфнала липа.

     - Целувката ти има вкус на мед събран от  липов цвят  – шепти в ухото й.

     - И твоята, но с привкус на уловено щастие – смее се тя.

     После излизат на алеята, обуват обувките и тръгват отново по асфалта. Пътят им навлиза в тъмната сянка на гората. Но те не се боят, защото с тях са звездите и светулките, с тях са луната и любовта.

     Алеята ги извежда на широка площадка от която изплуват светлините на нощния град. Фантастична гледка. Сякаш са в открития космос, сякаш летят в звезден кораб сред друг, далечен свят, сред звезди, светлини и  светулкови полети. Сами сред вселената, затворени в малките капсули на влюбените си сърца, с неповторимото усещане, че плуват в космичното пространство,.Сега те сякаш наблюдават вселената от открита площадка в своя звездолет – звездолетът с име „Любов”.

     - Коя звезда си избираш? – пита го тя, загледана в звездния океан над себе си.

     - Тази, която е до мене, която прегръщам и която сега ще нацелувам, без да се опаря в нея.

     Притиска я и я целува. Тя се оставя в обятията му, потъва в тях и чувства как корабът на мечтите се носи напред. На къде?! Има ли значение, когато си с любимия, когато пътуваш на крилете на любовта!?

     Опиянени от магията на юнската лятна нощ, те слизат бавно към града. По раменете им се сипе звезден прах и лунна светлина заплита сребърни нишки в косите им. Звезди сред звездите, които падат на земята, за да я засеят  със златните семена на щастието си.

                   ЕСТЕТИКА НА КОЛЕЛА

          Иван скочи от кабината на камиона и запъшка по стълбите към къщата. В оставения ва портата вестник намери писмо. Беше от Павлинка, малката му дъщеря - ученичката, След кратко въведение, тя съобщаваше: "Татко, аз се омъжих..." По-нататък шофьорът не можа да продължи. Ръцете му затрепераха, буквите заскачаха пред очите.

          "Омъжила се? Как така изведнъж? Та тя е още малка, има да учи" - шепнеше той. Остави листа и излезе в двора да се успокои. „Не може да бъде!” - не му се вярваше и тръгна да се увери дали не е прочел грешно. Напразно търсеше грешка - беше написано ясно и разбрано с едър, четлив почерк: "Татко, аз се омъжих. Чакайте ни в събота вечерта!" Захвърли писмото и прокара ръка по оросеното си чело. – „Да прави каквото ще. Тя ще си блъска главата, няма да се ядосвам заради нея!”

          Пусна телевизора, за да прогони мислите от главата си. Предаваха за естетическото възпитание. Иван не разбра това, което говореха и още повече се ядоса. "То пък една програма! Вместо да дадат развлекателни неща, дай им да умуват. Излязат двама с врато­връзки и цяла нощ си чешат езиците." Не издържа, изгаси екрана и излезе.

        Здрачаваше се. Над селото падаше вечерна прохлада, но шофьорът не я усещаше, беше му душно. Гърлото му съхнеше, езикът лепнеше по небцето. В обърканите му мисли блуждаеше и думата "естетика", смущаваше го с неяснотата си. Дойде си жена му. Дълго разговаряха за случилото се, а след като си легнаха недояли вече­рята, въртяха се в леглото и сън не ги хващаше. Едва когато пропяха първи петли, Иван заспа.

          Сутринта тръгна на работа недоспал, с подпухнали очи, без настроение. За пръв път не направи преглед на автомобила, преди да тръгне на път. Товарачите забелязаха подтиснатостта му. Най-въз­растният, бай Йордан се качи при него в кабината и го заговори:

           - Иване, днес си тъжен. Какво се е случило?    

             След кратка пауза шофьорът отвърна:

          - Тя стана една... Нали Йорданка се омъжи и не завърши училище. Сега Павлинка последва примера й.

          - Е, не е много приятно, но не се отчайвай. На сватба хората се веселят, а ти си обвесил нос. Радвай се, че дъщерите ти са здрави и хубави, харесвани - семейства създават. Важното е да са добри хора, а че не са учени, не съжалявай толкова!

          Думите на работника легнаха като мехлем върху рана в душата на мъжа зад волана. Мислеше над тях и с всеки изминат миг се убеждаваше в правотата им. Когато стигнаха площада, Иван спря и отиде да купи нещо за почерпка.

          - Така те искам! - викна му товарачът, доволен от настъпилия обрат.

          Потеглиха отново. Иван беше вече в добро настроение. "Всяко зло за добро" - казваше си. В мисълта му отново се заплете в думата "естетика" Спомняше си, че по телевизията казваха, че една от основните задачи на образованието е естетическото възпитание. „Какво ли ще  да е това,  да си естетически възпитан? Дали дъщерите ми ,като учиха, недоучиха няма да изостанат  с нещо от другите в забързаното време на промените? Дали това не засяга и мене по някакъв начин? Защо тези хора не говорят на разбираем за народа език? – ядоса се пак той, като помисли за това.

          Вечерта си дойдоха младоженците. Зетят му хареса. Но по време на вечерята, дори за своя изненада, той попита:

         - А какво представлява  естетиката?

          Не можаха да му отговорят. Всички се сконфузиха.

          - Снощи слушах по телевизията да говорят за това... Не знам защо се сетих изведнъж. Нищо, ще науча аз!

          Павлинка усети в думите на баща си намек я каза:

          - Татко, ще продължа във вечерния техникум.

          Аз ще й помагам! - добави зетят. Той беше завършил

техникума.

          Думите им зарадваха шофьора. Напълниха чашите и пиха за тяхно здраве.

          Отшумя празникът - младите заминаха в града. Иван се ус­покои. Тогава отново го загложди въпросът за естетическото възпитание. Поразпита по образованите хора в селото, но всички го съветваха къде може да прочете, щом толкова го интересува.

          - Не мога да се оправям с книгите. Там все с купешки приказки казано. Аз искам да ми обясните по простому, отведнъж да разбера! - отвръщаше.

Караше Иван камиона и си мислеше за това, че доста години живееше на земята, а още много неща не знаеше. Машината излезе от гората и с рев се втурна по асфалтовото теме на голия хълм. Насреща изскочи друг камион. Сърцето на шофьора трепна - петнадесет години беше работил с него. Двете машини се изравниха и клаксоните им писнаха за поздрав. "Държи се старецът! - помисли си. - И двамата не се предаваме." Със стария камион преди години спечели за пръв път съревнованието и хората заговориха за него. Още си спомняше онази лятна нощ, когато обмисляйки как да спести време и гориво, за да стане първенец, чу към полунощ изтракването на капака на двигателя. Скочи като ужилен и надникна през отворения прозорец. Забеляза няколко сенки край автомобила. Долови шепот:

          - Развали центровката, а аз ще изпусна гумите.

          По гласа разпозна главния си конкурент от съседното село. „Значи така искаш да спечелиш? Почакай, ще те науча аз!" Грабна от килера ловната пушка. Блесна огнен език и екна оглушителен гръм.

          - Я кажете какво търсите там?

          Сенките с ужасени викове се пръснаха на всички страни. Цялата къща светна, и вдигна всички на крак. Успокои ги - каза, че е стрелял по кукумявка. Цяла нощ не мигна, мислеше как да отмъсти. Но до сутринта му мина - сърцето му бързо забравяше злото.

          В един дъждовен ден видя съперника си закъсал в едно разкаляно място. Като приближи, Иван намали скоростта, но онзи нямаше очи да го погледне. Спря и му викна.

          - Ще ти помогна, дай въжето.

          - Нямам – повдигна огорчено рамене конкурентът.

          - Нищо, аз имам.

           Изтегли боксуващата машина на чистото.

          - Благодаря ти! Ако не беше ти, кой знае колко време щях да стоя тук! - каза смутено съперникът.

          Няма защо. Това е дълг на всеки от нас, водачите, да си помагаме при нужда на пътя. Сега да вървим, съревнованието продължава. На добър път! И да си набавиш въже - викна му на тръгване.

          Докато си припомняше това, пристигнаха на гарата и раз­товариха. На връщане някой му махна с ръка от автобусната спирка. Беше съседско момче - студент по изкуствата. Взе го в кабината при себе си. Подхваната разговор. Студентът разпитваше как върви работата, какво ново в Ново Градище, а шофьорът отговаряше кратко, защото знаеше, че тези неща не го интересуват, а пита от учтивост, колкото да разговарят.

          - Как върви учението? - попита на свой ред шофьорът. В главата му се завъртя онази неясна и смущаваща го дума, чудеше се как да поведе разговора за нея.

          - Скоро ще завърша. Малко остана. Отивам си на село, да  напиша на спокойствие курсовата си работа по естетика.

          При тези думи сърцето на мъжа зад волана трепна.

          - Та за какво казва, ще пишеш?

          - За естетизирането ва околната среда - курсова работа по естетика.

          - По телевизора веднъж слушах нещо такова - нищо не раз­брах. Казаха, че една от основните задачи на образователната система е естети­ческо възпитание. Можеш ли по простому да ми обясниш какво е есте­тика, ама отведнъж да ми стане ясно?

          - Най-просто казано, това е наука за красотата, за въз­приемането й, създаването й в природата, обществото, човека.

          - Аха, това било значи. Ами  аз какво  мога да направя, за да бъда в крак с времето по този въпрос?

          - Най-важното вече си го направил, започнал си да мислиш за това - отвърна младежът, но като видя, че този отговор не задо­волява шофьора, продължи:

            - Ако пък искаш да направиш нещо конкретно... - той малко се замисли, огледа кабината, усмихна се дружелюбно и добави: - Първо можеш да махнеш окачените в кабината картички. Конструкторът е сложил всичко необходимо, за да ти е удобно да работиш. Кар­тичките отвличат вниманието, създават излишна претрупаност, пове­чето от тях нямат художествена стойност.

          - Започвам да разбирам - поклати глава Иван, малко зас­рамен  от това, че този млад човек го поучаваше.

           Замълчаха. Шофьорът си спомняше момъка като момче, как заедно с другарчетата си от махалата се нареждаше зад гърба му когато поправяше двигателя, как жадно поглъщаше, това което им обяс­няваше, докато работеше. Сега бяха разменили ролите - той слушаше жадно младежа,

          В селото, студентът скочи от камиона и каза:

          - Благодаря за возенето! Довиждане. И да знаеш, че  няма никога да изостанеш от изискванията на времето, щом мислиш за това. Спорен ден!

          При следващия курс, бай Йордан влезе при него в кабината, поогледа се и рече:

          - Защо ми се струва, че кабината е станала по-просторна, по-светла, по-чиста?! Аха, махнал си картичките! - плесна се той по челото. - Хм, нищо и никакви картички, пък каква промяна!?

          - Това е тя, естетиката, бай Йордане! - усмихна

се шофьорът.

          Беше му весело и леко на душата, „Та тя не била толкова сложно, неразбираемо нещо, тази естетика, щом мога да я взема при мене в кабината и да я повозя!" - мислеше си със задоволство той. Беше доволен от себе си, защото знаеше, че сега не изостава от повелята на времето и е в крак с новите му изисквания.