НЕ ОБИЧАМ КОГАТО

НЕ ОБИЧАМ КОГАТО

Не обичам когато
в очите ти блясъкът гасне;
мълчалива умора
когато гнезди на лицето ти.
Не обичам когато поток от тъга
наводнява деня ти,
когато през тебе минава
с подмолни течения
и гаси светлината
на твоята радост
водата му мътна;
когато оставя следи
и отмива без жал
благозвучните звучи на тишината;
когато отнася
красивите, верните думи
родени в сърцето ти.
Не обичам до мене
да бъдеш студено-разумна,
всяка дума когато
е точно премерена –
аз тогава загубвам
най-верния тон на живота си.

ШУМИ ГОРАТА

ШУМИ ГОРАТА

Шуми край нас гората –
за сътворението на света разказва,
за Ева и Адам – за нас.
Гората е опиянение…
Полюшват се върхарите,
вълни на пролетта,
от мекото докосване
на топлия ветрец –
зелени върхове
в узрелите ни чувства.
Шуми любовната гора
от любовта ни озарена
и всякое листенце в клоните
е миг щастлив, надежда е,
и всяка мъничка тревичка
е връхчето на нежен поглед,
и всяко камъче
по горската пътека
е дума изтървана на възторг
от бликащата красота.
Шумят върхарите
на старите дървета,
в които приютяваме
запелите в любовен унес птички
на нашите сърца.

***

***
Многократното повторение
на нещата и явленията
ни дава измамната илюзия,
че нещата са
относително неизменчиви –
то създава измамното усещане
за вечност.

В НОЩНОТО НЕБЕ

В НОЩНОТО НЕБЕ

Блещука нощното небе,
очите мами и зове за полет
пак мечтите.
В разтворената звездна раковина
седефеният нокът на луната
прокарва диря по която
пак тръгва моето
развихрено въображение
по лунната пътека на изтичащия облак.

АКО ЗА ДЪЛГО

АКО ЗА ДЪЛГО

Ако до мене помълчиш
и поглед в погледа ми дълго спреш,
детето живо в мен ще видиш.
Едно подстригано момче ще видиш
с развят от вятъра перчем, разрошен,
с вратленце тънко,
обуто в къси панталонки
и с разранени колене,
което полета на облаците следва,
в ръцете с пеещата птица
на своята мечта.
Ако в зениците ми поглед потопиш
за дълго
ще видиш как това момченце
през дните си подтичва с песен,
как то рисува своите рисунки
с най-звучни багри от дъгата
и как със стиховете си расте,
докато си говори със цветята
в свят от невидими неща.

В СЯНКАТА

В СЯНКАТА

Скитам по следата
на изгубена пътека,
като окуцяло куче.
Търся заличените посоки
след изпуснатите птици на късмета.
Няма го сега гласът младежки
с вик да спре на слънцето вървежа.
Тук, сред сянката
на преживяното се връщам,
ала в сянката на сянката,
аз намирам само друга сянка.

ПРЕЗ ПРАШНАТА ТРЕВА

ПРЕЗ ПРАШНАТА ТРЕВА

Ще разпилее есента
най-звучните си багри,
ще драсне клечка, ще запали
високо вдигнатите факли
на върховете на тополите.
Под тях ще мине лятото
по онзи дълъг път
през прашната трева,
по който никой
никога не се завръща.

ЗЕЛЕНИНА

Зеленина
в която светлината се превръща в празник.
И отразена в бързеите речни
изтича тя към водопадите на дните.
До лятото остава само крачка.
И в тази крачка се крие смисълът
на всичко дето ще се случи.

ВМЕСТО ТЕБЕ
И вместо теб,
изпраща ме реката –
върви до мене вятърът в нощта.
Нощта е дъхава и синя като теменуга.
И вместо твоят глас,
изпраща ме гласът тревожен
на нощна птица търсеща другаря си
с отчаян писък.
Нощта е топла и красива,
но толкова сега е празна
от твоето отсъствие.
И вместо теб,
изпраща ме луната тъжна
с разплакани от самота очи.

ВОДАТА

Водата е живот.
Поет е и поезия водата –
полюшва строфите си тя
изпълнени с метафорите
на трепкащите свои отражения
и с образи пленителни
от мимолетната игра на светлината.

С УХАНИЕТО НА АКАЦИЯ

С УХАНИЕТО НА АКАЦИЯ

Рисува мостът отражението си
в спокойната вода на Осъм.
В зелените вълнички трепкат уловени
мечтите на дърветата облени в слънце.
Закичва ранобуден славей с песента си
сияйното лице на утрото.
Над бродовете на реката
и разхвърляните от водата камъни
витае детският ми смях,
пробягва образът на младостта ми
с ухание на цъфнала акация.

ТАНЦУВАМ С ВЯТЪРА

В градината на чувствата ми пак е пролет,
в градината на чувствата ми вятърът
обзет от пролетно опиянение лудува.
Повдига сънищата на тревите той,
духа ми вдига с палави вихрушки
и на цветята през сияйните усмивки,
притичва бос,
отнася го към хоризонта –
там дето погледът с мечта се среща
и радостта намира своя път,
където ново слънцето изгрява
и спира за почивка сянката на облак.
В градината на чувствата ми
с вятъра танцувам –
опиянен от пролетта
той с мен кокетничи
и на ушенцето ми тихо шепнещ,
безотговорно пак ми обещава нещо,
в което аз не мога да повярвам.

ПАРАЛЕЛ

В безкрайния си дом обширен
навярно облаците са щастливи,
защото те,
макар да са така немирни
и толкова неверни като тебе,
не ги изпъждат –
винаги добре приети,
изчезват и се появяват,
когато искат, както искат :
лирично нежни и безгрижни,
като море разлети в цялото небе,
кълбати в причудливи форми
или навъсени и страшни;
непостоянни като тебе.
В дома-небе на любовта ми
ти като тях се шириш и танцуваш,
нехаеш, идваш си и си отиваш,
без да отричаш или потвърждаваш нещо.
А аз, приседнал в сянката на своя ден,
в небето пак с почуда гледам
и в мислите си правя този паралел,
лице на слънцето подложил
с чадър на чувствата в ръката.
И ако тих ветрец повее,
и моите съмнения отвее
ще се зарадвам от сърце,
тъй както бликащата светлина
на съществуването си се радва,
и безпричинно весела, и закачлива,
с любов до всичко се докосва.

ИДВА ЕСЕН

Изрусява зеленото
и от слънце прелива.
И угасва смехът му
възторжен в ливадата –
идва есен, гласът й се носи
сред полето,
в съня на дъбравата,
в песента на щурците.
Есен идва –
жълтее тревата
и врабецът кълве
на шишарките семето.
В есента влизам сам
със забавена крачка
и се питам
кому обичта си да дам?
На кого с топли длани
ръцете да стопля?
Аз съм време течащо
през очите на топлата есен.