разкази

РАЙЧО ДАЙ ЕДНО ВИНЦЕ

В малкото ни лозе имаше по ред, по два с лози от най-различни сортове грозде. Гроздоберът беше вълнуващо събитие в живота на стопаните от селото. Обичах да ходя с цялото семейство на беритба. Тогава можех да пълня коремчето си с вкусно грозде, докато се подуе и ме заболи от преяждането. Щом напълнехме щайгите, натоварваха ги в каруцата и татко ги притягаше с дълго въже, за да не се съборят от друсането по неравния коларски път до селото. Разтоварвахме и изсипвахме щайгите в голямата каца за вино. Събувах се бос, баща ми ме вдигаше и ме пускаше в кацата да мачкам гроздето. Зрелите зрънца цвърчаха под тежестта ми, пръскаха голите ми прасци с лепкав, сладък сок. Привлечени от аромата му, долитаха осите и забръмчаваха край мен, упоени и нетърпеливи да опитат. Те пречеха на работата, плашеха ме и карах татко да ги гони.
- Не им обръщай внимание – отвръща той. – Сега не се интересуват от тебе.
Думите му ме успокояват, но продължавам боязливо да тъпча чепките с крака.
След няколко дни ширата е готова за пиене. Щастливо време бе за мене времето на превръщането на гроздовия сок във вино. По няколко пъти на ден слизах в мазето и прикляквах до кацата – слушах как сокът шумоли и ферментира, облизвах се и не се стърпявах, завъртвах щурака на канелката. Дебела ароматна струя плисваше в стените на пластмасовото канче в ръката ми. Щуракът с проскърцване спираше пенещата се струя. Изтривах ситните пръски лепкав сок от лицето си и на едри глътки пиех.
След още няколко дни, в дъхавия ароматен сок долавях тръпчивия вкус на виното. Тогава край кацата често започваше да прикляква баща ми.
Оттук нататък каничката с вино неизменно присъстваше на трапезата ни. Татко наливаше в една чаша по малко и за мене.
- Ха на здраве! – чукваше чашата си в моята. – Пийни, нали ще ставаш мъж.
Свикнах да си пийвам с него разредено вино, опитвах се да му подражавам във всичко. Често слагах ръце зад гърба, както правеше той и поемах към близката кръчма. Влизах горд, там се чувствах мъж сред мъжете. Обръщах се към кръчмаря с думите на татко:
- Райчо, дай едно винце.
Кръчмарят премигваше учудено с очи, усмихваше се широко и питаше:
- Имаш ли пари да платиш?
- Нямам – отвръщах чистосърдечно, без това да ме притеснява.
- А кой ще плаща тогава?
- Татко.
Мъжът зад тезгяха ме поглеждаше изпитателно, наливаше ми вино, вероятно силно разредено с вода, защото вкусът му бе доста по-различен от този на това, което пиехме в къщи. Изпивах си питието, слагах ръцете отзад и сподирен от смеха на посетителите си тръгвах важен-важен. Баща ми плащаше търпеливо направените борчове.
Един ден той се върна изморен от лов. Наточи обичайната си каничка с вино и седнахме да се храним.
Настаних се веднага до него. Докато хапвахме, очите ми бяха все във виното.
- Я иди и откачи от пръта едно суджуче да замезваме – ми каза.
Скокнах да изпълня заръката му. Докато се върна, чашите ни бяха напълнени. Чукнахме се за здраве и аз отпих голяма глътка. Какъв ужас! Беше отвратително. Изхвръкнах навън, като плюех на поразия и се подрусвах цял от отвращение. Дълго си промивах устата с вода, преди да се върна в кухнята. Масата беше вече разтребена. Единствено каната с вино стоеше на масата, но само като я погледнех ми се повдигаше от нея.
- Ела да пийнем още по едно.
- Не искам. Махни това вино далече от очите ми, че ще повърна – отвърнах.
Оттогава вече не посягах в къщи към чашката, но продължавах да се отбивам в кръчмата. Влизах и още от вратата се провиквах:
- Райчо, дай едно винце.
Кръчмарят при последното посещение ме посреща усмихнат, подава ми пълна чаша. Отпивам важно. О, какъв ужас! И тук подобна гадост, като тази в къщи. Тичам навън да плюя. В кръчмата отеква дружният смях на мъжете. Посрамен, аз си тръгвам към къщи с преобърнат стомах, забравил този път да сложа ръцете си зад гърба. Зад мене през смях кръчмарят се провиква:
- Хей, я чакай! Ами кой ще плаща?
Махнах безмълвно с ръка и побързах да се отдалеча.
После видех ли вече вино, се подрусвах от погнуса. И преминах изключително на лимонада.
Много време след тази случка, баща ми каза, че по време на лов се наговорили с чичо Райчо да ми погодят този номер – кръчмарят бил сложил във виното, сол, аспирин и оцет. Получената смес имаше силно отблъскващ вкус. Благодарение на нея, спрях навреме да посягам към чашката. Не пия и до ден днешен никакъв алкохол. Останах си заклет трезвеник.

В БРЪСНАРНИЦАТА

Обичах да ходя в бръснарницата на Юсуф. Тя беше единствената в селото. Докато чаках да ми дойде редът, слушах интересните разговори на мъжете и вдишвах с удоволствие наситения с приятни миризми въздух. А седнех ли на стола, прокараше ли бръснарят гребена в косата ми, зажумявах от удоволствие и чак ми се доспиваше. Отпуснат в кожената тапицерия, усещах как отрязаната коса пада по ушите и ме гъделичка – унасяше ме тихото ритмично щракане на машинката за подстригване, докато се плъзгаше меко по тънкото ми вратле. Искаше ми се това да продължава до безкрай. Но краят все пак идваше и аз със съжаление ставах. Гледах с любопитство в голямото огледало насреща отражението на подстриганата си глава. Не се харесвах с щръкналите без косата уши настрани, но нямаше как, така ме искаха родителите ми. Плащах и си тръгвах с мисълта, че след месец, два, косата ми отново ще израсте и ще дойда пак.
Но не само приятното усещане от подстригването ме караше да ходя с желание там. Имаше и друга причина. Бръснарят беше жизнерадостен, учтив и приказлив човек. Умееше искрено да се възхищава от способностите на съселяните си. А още като ученик в малките класове, аз се бях прочул като добър рисувач. Смятаха ме за най-добрият в цялото училище. Изглежда на някоя от родителските срещи ме бяха похвалили за тази ми дарба или чичо Юсуф бе видял там моя рисунка, а може и дъщеря му да е споделила в къщи за художническите ми успехи. Но с мене той говореше внимателно и с уважение. Не може често да се срещне сред жителите на селото такова уважително отношение към рисуването. Влезех ли в бръснарницата, засияваше, сякаш виждаше голям приятел с когото от дълго време не беше се виждал, спираше разговора си с мъжете и ми казваше:
- Добре дошъл, Иванчо! Заповядай! Съвсем малко ще почакаш.
И после се обръщаше към клиентите си:
- Вие, познавате ли го Ванката? Знаете ли какъв художник е той? Ей така, както си стоите тука, ще ви изрисува всичките подред, а може и заедно.
- Хайде бе!? Не може да бъде. Такъв човек още в наше село не сме имали – клатеха недоверчиво глави възрастните мъже и ме поглеждаха с интерес, сякаш ме виждаха за пръв път.
- А, голям художник, казвам ви. В училището съм виждал негови рисунки. Ще ви направи същите, като на снимка, без изобщо да се затрудни. Не го гледайте, че е толкова малък. Златни ръце има.
Мене ме досрамяваше от толкова хвалби – знаех, че са пресилени и изобщо не отговарят на истината. Рядко опитвах да рисувам портрети, особено от натура. Е, наистина бях скицирал няколко жени и мъже от махалата по време на седенките у дома, на някои сполучлив бях доловил чертите, но не винаги се получаваше. Може би всички очакваха при тези му думи да извадя молива и да започна, но аз, притеснен от хвалбите се свивах на мястото си и търпеливо чаках реда си. Питах се защо ли толкова ме изсилва.
Чак сега си давам сметка, че той може би се е опитвал да ме провокира да започна, да ме амбицира, да ми даде кураж, от което несъмнено едно малко момче се нуждае. Може би е искал да се види нарисуван, изправен до бръснарския стол. Но можех ли да го направя, като се чувствах толкова несигурен. А и добре съзнавах, че нямам сили и умения да го портретувам успешно.
Така и до днес обичам да влизам в бръснарските салони, да вдишвам миризмата на чистота, на сапун, одеклони и парфюми, на кремове и помади. И разбира се, винаги си спомням за насърчителните думи на чичо Юсуф, който единствен от съселяните ми бе прозрял истинското ми поприще в живота.
И когато видя на бръснарския стол седнало момченце, опънало тънко вратле за подстригване, излизам навън с болка и тъга, защото онези далечни дни, в които гребенът галеше буйната ми гъста коса са невъзвратимо отлетели, загубени завинаги назад във времето на милото ми незабравимо детство.