Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

четвъртък, 25 февруари 2010 г.

разкази

РАЙЧО ДАЙ ЕДНО ВИНЦЕ

В малкото ни лозе имаше по ред, по два с лози от най-различни сортове грозде. Гроздоберът беше вълнуващо събитие в живота на стопаните от селото. Обичах да ходя с цялото семейство на беритба. Тогава можех да пълня коремчето си с вкусно грозде, докато се подуе и ме заболи от преяждането. Щом напълнехме щайгите, натоварваха ги в каруцата и татко ги притягаше с дълго въже, за да не се съборят от друсането по неравния коларски път до селото. Разтоварвахме и изсипвахме щайгите в голямата каца за вино. Събувах се бос, баща ми ме вдигаше и ме пускаше в кацата да мачкам гроздето. Зрелите зрънца цвърчаха под тежестта ми, пръскаха голите ми прасци с лепкав, сладък сок. Привлечени от аромата му, долитаха осите и забръмчаваха край мен, упоени и нетърпеливи да опитат. Те пречеха на работата, плашеха ме и карах татко да ги гони.
- Не им обръщай внимание – отвръща той. – Сега не се интересуват от тебе.
Думите му ме успокояват, но продължавам боязливо да тъпча чепките с крака.
След няколко дни ширата е готова за пиене. Щастливо време бе за мене времето на превръщането на гроздовия сок във вино. По няколко пъти на ден слизах в мазето и прикляквах до кацата – слушах как сокът шумоли и ферментира, облизвах се и не се стърпявах, завъртвах щурака на канелката. Дебела ароматна струя плисваше в стените на пластмасовото канче в ръката ми. Щуракът с проскърцване спираше пенещата се струя. Изтривах ситните пръски лепкав сок от лицето си и на едри глътки пиех.
След още няколко дни, в дъхавия ароматен сок долавях тръпчивия вкус на виното. Тогава край кацата често започваше да прикляква баща ми.
Оттук нататък каничката с вино неизменно присъстваше на трапезата ни. Татко наливаше в една чаша по малко и за мене.
- Ха на здраве! – чукваше чашата си в моята. – Пийни, нали ще ставаш мъж.
Свикнах да си пийвам с него разредено вино, опитвах се да му подражавам във всичко. Често слагах ръце зад гърба, както правеше той и поемах към близката кръчма. Влизах горд, там се чувствах мъж сред мъжете. Обръщах се към кръчмаря с думите на татко:
- Райчо, дай едно винце.
Кръчмарят премигваше учудено с очи, усмихваше се широко и питаше:
- Имаш ли пари да платиш?
- Нямам – отвръщах чистосърдечно, без това да ме притеснява.
- А кой ще плаща тогава?

- Татко.
Мъжът зад тезгяха ме поглеждаше изпитателно, наливаше ми вино, вероятно силно разредено с вода, защото вкусът му бе доста по-различен от този на това, което пиехме в къщи. Изпивах си питието, слагах ръцете отзад и сподирен от смеха на посетителите си тръгвах важен-важен. Баща ми плащаше търпеливо направените борчове.
Един ден той се върна изморен от лов. Наточи обичайната си каничка с вино и седнахме да се храним.
Настаних се веднага до него. Докато хапвахме, очите ми бяха все във виното.
- Я иди и откачи от пръта едно суджуче да замезваме – ми каза.
Скокнах да изпълня заръката му. Докато се върна, чашите ни бяха напълнени. Чукнахме се за здраве и аз отпих голяма глътка. Какъв ужас! Беше отвратително. Изхвръкнах навън, като плюех на поразия и се подрусвах цял от отвращение. Дълго си промивах устата с вода, преди да се върна в кухнята. Масата беше вече разтребена. Единствено каната с вино стоеше на масата, но само като я погледнех ми се повдигаше от нея.
- Ела да пийнем още по едно.
- Не искам. Махни това вино далече от очите ми, че ще повърна – отвърнах.
Оттогава вече не посягах в къщи към чашката, но продължавах да се отбивам в кръчмата. Влизах и още от вратата се провиквах:
- Райчо, дай едно винце.
Кръчмарят при последното посещение ме посреща усмихнат, подава ми пълна чаша. Отпивам важно. О, какъв ужас! И тук подобна гадост, като тази в къщи. Тичам навън да плюя. В кръчмата отеква дружният смях на мъжете. Посрамен, аз си тръгвам към къщи с преобърнат стомах, забравил този път да сложа ръцете си зад гърба. Зад мене през смях кръчмарят се провиква:
- Хей, я чакай! Ами кой ще плаща?
Махнах безмълвно с ръка и побързах да се отдалеча.
После видех ли вече вино, се подрусвах от погнуса. И преминах изключително на лимонада.
Много време след тази случка, баща ми каза, че по време на лов се наговорили с чичо Райчо да ми погодят този номер – кръчмарят бил сложил във виното, сол, аспирин и оцет. Получената смес имаше силно отблъскващ вкус. Благодарение на нея, спрях навреме да посягам към чашката. Не пия и до ден днешен никакъв алкохол. Останах си заклет трезвеник.

В БРЪСНАРНИЦАТА

Обичах да ходя в бръснарницата на Юсуф. Тя беше единствената в селото. Докато чаках да ми дойде редът, слушах интересните разговори на мъжете и вдишвах с удоволствие наситения с приятни миризми въздух. А седнех ли на стола, прокараше ли бръснарят гребена в косата ми, зажумявах от удоволствие и чак ми се доспиваше. Отпуснат в кожената тапицерия, усещах как отрязаната коса пада по ушите и ме гъделичка – унасяше ме тихото ритмично щракане на машинката за подстригване, докато се плъзгаше меко по тънкото ми вратле. Искаше ми се това да продължава до безкрай. Но краят все пак идваше и аз със съжаление ставах. Гледах с любопитство в голямото огледало насреща отражението на подстриганата си глава. Не се харесвах с щръкналите без косата уши настрани, но нямаше как, така ме искаха родителите ми. Плащах и си тръгвах с мисълта, че след месец, два, косата ми отново ще израсте и ще дойда пак.
Но не само приятното усещане от подстригването ме караше да ходя с желание там. Имаше и друга причина. Бръснарят беше жизнерадостен, учтив и приказлив човек. Умееше искрено да се възхищава от способностите на съселяните си. А още като ученик в малките класове, аз се бях прочул като добър рисувач. Смятаха ме за най-добрият в цялото училище. Изглежда на някоя от родителските срещи ме бяха похвалили за тази ми дарба или чичо Юсуф бе видял там моя рисунка, а може и дъщеря му да е споделила в къщи за художническите ми успехи. Но с мене той говореше внимателно и с уважение. Не може често да се срещне сред жителите на селото такова уважително отношение към рисуването. Влезех ли в бръснарницата, засияваше, сякаш виждаше голям приятел с когото от дълго време не беше се виждал, спираше разговора си с мъжете и ми казваше:
- Добре дошъл, Иванчо! Заповядай! Съвсем малко ще почакаш.
И после се обръщаше към клиентите си:
- Вие, познавате ли го Ванката? Знаете ли какъв художник е той? Ей така, както си стоите тука, ще ви изрисува всичките подред, а може и заедно.
- Хайде бе!? Не може да бъде. Такъв човек още в наше село не сме имали – клатеха недоверчиво глави възрастните мъже и ме поглеждаха с интерес, сякаш ме виждаха за пръв път.
- А, голям художник, казвам ви. В училището съм виждал негови рисунки. Ще ви направи същите, като на снимка, без изобщо да се затрудни. Не го гледайте, че е толкова малък. Златни ръце има.
Мене ме досрамяваше от толкова хвалби – знаех, че са пресилени и изобщо не отговарят на истината. Рядко опитвах да рисувам портрети, особено от натура. Е, наистина бях скицирал няколко жени и мъже от махалата по време на седенките у дома, на някои сполучлив бях доловил чертите, но не винаги се получаваше. Може би всички очакваха при тези му думи да извадя молива и да започна, но аз, притеснен от хвалбите се свивах на мястото си и търпеливо чаках реда си. Питах се защо ли толкова ме изсилва.
Чак сега си давам сметка, че той може би се е опитвал да ме провокира да започна, да ме амбицира, да ми даде кураж, от което несъмнено едно малко момче се нуждае. Може би е искал да се види нарисуван, изправен до бръснарския стол. Но можех ли да го направя, като се чувствах толкова несигурен. А и добре съзнавах, че нямам сили и умения да го портретувам успешно.
Така и до днес обичам да влизам в бръснарските салони, да вдишвам миризмата на чистота, на сапун, одеклони и парфюми, на кремове и помади. И разбира се, винаги си спомням за насърчителните думи на чичо Юсуф, който единствен от съселяните ми бе прозрял истинското ми поприще в живота.
И когато видя на бръснарския стол седнало момченце, опънало тънко вратле за подстригване, излизам навън с болка и тъга, защото онези далечни дни, в които гребенът галеше буйната ми гъста коса са невъзвратимо отлетели, загубени завинаги назад във времето на милото ми незабравимо детство.

Няма коментари:

Публикуване на коментар