Ivan Hadjidimitrov

ЗАГЪРБВАНЕ

В късния следобеден час никой не влиза в пощата. Телефонът унило мълчи и няма кой да разсее скуката и досадата от дългия летен ден. Николета наблюдаваше вече няколко минути с безразличие бръмченето на една оса, която упорито блъскаше глава в стъклото на прозореца и не можеше да излезе. Но не спираше да прави опити. " И тя е като мене -каза си жената. - Виждам, че в това село няма живот, обаче продължавам да се блъскам в стъклото на прозореца му. И с любовта ми нищо не се получава, но продължавам да се боря за нея. Тя е последната ми илюзия. Какво ще ми остане, ако загубя и нея?"
Изправи се и погледна навън. Площадът беше още пуст. Тоня щеше да отвори след половин час магазина и едва тогава ще започнат да се появяват хора. Осата бръмчеше току под носа й в запрашеното стъкло. Нямаше желание да я убива. Отвори й да излезе. "Да имаше и на мене някой да ми отвори така прозореца." Осата не виждаше отвореното пространство - тя все се надяваше да премине през стъклото. "Така живеем ние хората дотолкова се заблуждаваме и заслепяваме в илюзиите си, че и да има отворен прозорец, няма да го видим, като осата. Ще блъскаме глави да осъществим намеренията си, докато животът ни размаже с пръст върху прашното стъкло през което гледаме жадно света. Поне да имаше работа, та да не ми е толкова скучно. Преди години, когато живееха повече хора тук, беше по-друго: този ще влезе в пощата за телефонен разговор, онзи ще внесе пари, друг ще изтегли от влога си; колет ще дойде някой да изпрати, телеграма, писмо да пусне; ще дойде колата за пратките, ще разнеса получената поща. А сега? Разбягаха се хората от Ново Градище, други измряха. Скъпият живот ни мачка като валяк - ни писма, ни колети, ни вестници, И аз дремя без работа и се чудя какво да правя."
Телефонът, мълчал досега, иззвъня." Кой ли е? Дали пък не е
Живко?"
Не беше. Обаждаше се баба Петрана - искаше Николетиният син, Румен, да иде утре да й нареже дървата. Разочарованието личеше на лицето й, като се погледна в огледалото. От месеци вече Живко не й се обаждаше, но при иззвъняване на телефона тя трепваше с надежда, че може да е той. Искаше й се да чуе познатото: "Довечера ще дойда по същото време."
Посрещаше го с радост. Така не беше посрещала мъжа си през дългогодишния им брак. Переше го, готвеше му, слагаше на масата изстудена напитката му, цветя натапяше във вазата, пръскаше с парфюм чаршафите върху които се любеха.
"Изживяхме хубави дни и нощи, но всичко свърши. Свърши така, както свърши животът ми с Йовчо - с разочарование. Толкова неща загърбих в живота си, господи, и колко ли още ще ми се наложи да загърбя? Известно време живях добре с мъжа си. Най-хубавият период, обаче беше кратък -докато децата бяха малки. Хората го уважаваха, нали беше горски и всеки допираше до него. Уважаваха и мене. Бях внимателна с тях, учтиво ги посрещам и сега в пощата, обслужвам ги, правя им услуги. И те ме приеха и ме обикнаха - станах една от тях. Горският също беше услужлив, помагаше с каквото може, а те, за да му се отблагодарят, го черпеха. Научи се да попийва. Тогава построихме новата къща. Роди се дъщерята и заживяхме в нея. Какви години бяха! Щастливи години! Хората бяха доволни от Йовчо и затова, когато се кандидатира за кмет го избраха. И не се излъгаха в него. Той се развихри. Родил се беше и Румен, а кметът посвещаваше изцяло времето си на обществената работа, не ми помагаше много в къщи. Не му се сърдех, защото вършеше полезна работа за цялото село.
- Нека с добро да ме запомнят - казваше тогава Йовчо. - Оправих ли всички улици? Оправих ги. Главните асфалтирах, настлах с камъни и чакъл второстепенните - не оставих улица не застлана. Прекарах ли телефони в селото? Прекарах. Снабдих ли с вода това високо, безводно място? Снабдих го. Какво повече?
- Всичко което правиш е много хубаво - му казвах притиснала се в него, -но се безпокоя, че много пиеш.
- Това да ми е кусурът. Ами пия. То има ли мъж да не пие? Хората са доволни от мене, уважават ме и ме черпят. Нали ще се обидят ако им отказвам.
- Взе да си идваш често пиян в къщи. Лошо впечатление правиш и на децата.
Не се тревожи. Това е временно. Веднъж да направя това, което съм намислил, ще видиш тогава. Знаеш ли, че и художествена галерия ще направя в селото, Вече говорих с Иван художника - ще даде картини за нея. Само да решим къде да я уредим. А след това и шадраван ще направя насред площада. Нека се запомни в това село моето кметуване - да се запомни с добро. Кметовете преди мене да бяха правили половината от това което правя аз, Ново Градище да е заприличало на град досега.
Работеше много. Имаше познати, печелеше лесно приятелства. Една по една реализираше идеите си. И галерия щеше да направи, ако не беше станало земетресението. Започна се възстановяване на засегнатите къщи, на обществените сгради, събарянето на най-силно пострадалите и построяването на нови, което му отне времето. Правеше не само за селото, правеше и за нас. Купи съседния двор до нашия и вдигна още една нова къща.
- Две деца имам, и за двете ще има къщи. Който иска да живее тук, да живее. Който иска да върви в града, да върви. Аз това мога да направя за тях, това правя - така казваше.
Дъщерята завърши училище във Велико Търново. А Йовчо вече се беше алкохолизирал. Връщаше се пиян, тормозеше и мене, и децата. Намери си и любовница от селото - една вдовица, която беше назначил на работа в кметството. Построи къща и за нея. Спеше у тях и не се прибираше по цели дни и нощи. Загърбих живота си с него. Заживях с децата. Дъщерята се омъжи в града. Ние с Румен оставихме Йовчо да се разполага в къщата си и се преместихме в новата. Кметът съвсем се пропи. Отстраниха го от работа заради пиенето и като й направи къща, заряза го и любовницата му. Начинът му на живот го погуби и той си отиде от света не навреме, като пропаднал пияница."
Осата продължаваше да бръмчи и да блъска глава в стъклото, но Николета беше потънала в спомените си и не й обръщаше внимание нито я чуваше, нито я виждаше.
Дъщерята и тя си обърка живота. Уж всичко вървеше добре, родиха й се деца, създаде дом, но после се раздели неочаквано за мене с мъжа си. Носят се разни одумки за живота, който води в града, ала и тя е като бащи си - не дава да й се месиш. Нека живее както може и както иска. Загърбих и това. А Румен не пожела да завърши средното си образование. Няма постоянна работа, щура се насам-натам из село. Ако го повикат някъде да свърши нещо, отива, ако ли не, разчита на мене и ходи на язовира да лови риба. Трябва да преглътна и този горчив хап. Нищо съществено няма да постигне и той в живота, както не го постигнах и аз. И в дълги дни и нощи на самота, и отчаяние, се появи Живко. Появи се точно навреме, за да мога да издържа на всичките тези удари, които животът ми нанесе. Тогава той живееше още тук, беше отворил заведение в бившата пивница. Обаче не издържа на конкуренцията на Гоги и се наложи да затвори заведението и да замине за града. Ходих много пъти при него. И той идваше на село, срещахме се, докато един ден почувствах с женската си интуиция, Че в живота му има и друга жена. Нито в ласките му, нито в целувките му имаше предишната жар. Поразпитах мои познати за живота му в Стражица и опасенията ми се оказаха основателни. Все още често ми се обаждаше по телефона, виждахме се, но чувствах как губя с всеки изминат ден възможността да го задържа при себе си. Не можех да му се сърдя, защото той беше много мил и добър с мене, и продължаваше да бъде такъв, въпреки ситуацията в която се намираше. Все пак, макар и четиридесет годишен, бе ерген, докато аз, по-голяма от него с няколко години, бях вдовица с две деца и баба на две внучета. Така че трябваше да се примиря и да загърбя връзката си с Живко. Да загърбя най-хубавите си дни. Отношенията ми с него поддържаха духа ми, караха ме да се чувствам все още млада, силна, желана. Имах дух да се боря с живота. А сега? Сега съм като тази оса, която кръжи в рамката на прозореца, без перспективата да изляза в синьото пространство на хубавия, привлекателен свят."
Отчаяна от неуспеха си да излезе навън, осата най-после се отлепи от стъклото и влетя навътре в помещението. Направи няколко разузнавателни кръга и се върна на същото място, на същото стъкло, което за момента се превръщаше в нейна съдба.
На площада се появиха най-нетърпеливите посетители на заведението на Гоги. Тоня още не беше отворила, а те от четвърт час напред, седяха на пейката и чакаха..
Николета разбра, че осата няма да излезе сама. Трябваше или да я убие, или да я изгони. Предпочете да вземе една папка от бюрото и с нея да я изтласка навън. „Ей така се нуждая и аз, някой да ме изтика в отвореното пространство на живота. Можеше да бъде Живко, но той ме изостави. Защо ли са всички тези мисли? Защо ли не изляза вън при хората? Те винаги са ми помагали да преодолея трудностите и самотата, когато съм сред тях."
Тя затвори прозореца и излезе. Августовския ден бе в разгара си - зрял и горещ, той облъхна с дъха си лицето й. В дългите сенки на секвоите пред пощата, в градинката, сушата бе изпила всичката зеленина - нямаше ни цвете, ни тревичка, всичко беше изгоряло. Тоня опъна чадъра пред магазина-пивница, застла масата с покривка и най-нетърпеливите от чакащите се появиха с пълни запотени бирени бутилки в ръце. Насядаха те под чадъра и приказката тръгна като отприщена вода по своите известни са-мо на самата нея лабиринти от пътеки.
Николета влезе в магазина и си купи едно безалкохолно питие. Не че толкова й се пиеше, а защото искаше да постои при хората ида послуша разговора им. В къщи работа нямаше, а и да имаше, тя щеше да почака, защото в момента нищо не й се правеше. Можеше да вземе някоя книга да почете, но откакто животът й се обърка, тя загуби желание за четене. Е, когато с Живко нещата вървяха добре, четеше, бе се завърнал интере¬сът й към книгите. Тогава из селото четяха книгата на новоградишкия пи¬сател сборника с разкази "Сиромашко лято", в който се разказваше за жи¬вота на хората в селото. Прочете я и тя. Срещна познати съдби, срещна и красиви измислици, родени от романтичното въображение на автора.
Загубила отново почва под краката, сега тя не искаше, не можеше да чете. Дори за такива близки и познати неща, за каквито се разказваше в тези разкази, които бяха впечатлили хората и за които дълго се говори, и навярно още дълго ще се говори, защото все пак това, това е една атология на живота в умиращото селце.
Но разговорът на насядалите край масата и по пейката хора й беше до болка познат и отегчителен. Като наблюдаваше тези обикновени, просто-вати хорица, Николета се замисли, как от този скучен живот и от тези никакви съдби, писателят успява да изгради такива ярки образи, живи и красиви повече от живите. И привлекателни. Ето там, например, е седнал бай Димитър Зарков, пенсиониран шофьор. За какъв герой е послужил в разказите, а какъв е всъщност той. И е той, и не е. Седи мълчаливо, пуши и не обелва дума. Би заблудил повърхностния наблюдател, че за този чо¬век няма какво интересно да се разкаже. Но зад подвижните очи на шо¬фьора се крие един цял свят, през блясъка на зениците прозира една ду¬шевност, която разказвачът е доловил и умело е разкрил. "Ами, доловил той, вятър - казва си Николета. - Измислил си ги е Иван тези неща на ба¬зата на чутото и видяното. Това е то. Ето го, стои бай Димитър пред мен, такъв какъвто си е, истинският, а онзи там, в разказа, е в красивия сън на своя създател. Илюзия. Самият писател сигурно не вярва в своите измис¬лици, че светът е такъв, какъвто той го вижда или, че можем поне да го направим такъв, какъвто му се иска на него. Все пак е добре, че има хора, които могат да го преобразят по своя мярка, макар и на хартията, тъй как¬то аз успявах отчасти да го преобразявам в себе си, чрез любовта си към Живко. Поне докато всичко вървеше добре, но не и сега."
Николета изпи напитката си и стана да си ходи. Насреща й се зададе ня¬когашната любовница на мъжа й. Като се разминаваха се погледнаха. Няма¬ше в очите и на двете омраза. Николета й се усмихна дори и я поздрави. Бе¬ше загърбила този отрязък от живота си, в който се кръстосаха пътищата й с нейните.
Улицата беше пуста. Дори кокошки и гъски не се виждаха. Макар и да бе¬ше привечер, слънцето още сипеше жарава, която слаб ветрец раздухваше по прашната улица. Прашна и празна. Празна като двете нови къщи, които някогашният кмет беше построил за себе си и за децата си. Нито той, нито децата му се радваха на тези къщи. Ако все още имаше някакъв дух и живот поне в по-новата, това се дължеше на нея, на Николета, която въпреки уда¬рите на живота, все още се държеше здраво на краката си. Но докога ли?
А летният ден си отиваше. Отиваше си неизживян както трябва, както си бе отишъл и предният. Отиваше си без любов и топлина в сърцето. Но нищо. Тя беше издържала на толкова разочарования в живота си, че все щеше да намери още малко сили в себе си, за да загърби и един отиващ си в самота и празнота горещ августовски ден.