Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

четвъртък, 23 септември 2010 г.

НАТРАПНИКЪТ

НАТРАПНИКЪТ

Пътуваха с влака към родния град. Бяха си свършили добре работата и се връщаха доволни. Щяха да имат време да се порадват един на друг и да си поговорят. Сами в купето, те се чувстваха превъзходно. Искаше им се това пътуване да няма край. Влакът летеше през пустото равно поле, в което нямаше какво да задържи погледите им.
- Разкажи ми нещо за детството си – помоли го тя. - Не мога да си представя какъв си бил като дете.
- Нищо особено няма за разказване. Ако трябва да го характеризирам накратко, бих казал: безгрижно, щастливо детство. Без особени събития, но пълно с много свободно време и игри с добри приятели.
Въпреки това, започна да разказва. Тя слушаше с интерес. Гласът му беше тих, равен и мек и й въздействаше много успокояващо. Тъй като бяха необезпокоявани от чуждо присъствие, жената склони мечтателно глава на рамото му.
Увлечени в разговор, така и не усетиха кога влакът спря на гарата на областния град. Качиха се много пътници. Внезапно при тях се озова техен колега.
- Здравейте. Мога ли да седна при вас?
Нямаше как да му откажат. Със сядането на отсрещната седалка, той започна шумно да говори. „Край на хубавото пътуване – помисли си влюбеният мъж. – Как можа да избере точно нашия вагон и нашето купе? Развали ни идилията този натрапник. Поне да беше някой непознат пътник, а то…”
Новодошлият се изтегна на седалката и вдигна крака на масичката предназначена за хранене на пътуващите. „Какво безобразие! Какво неуважително държание в присъствието на дама!”
Влюбените си размениха многозначителни погледи – възмущението се беше изписало на лицето на мъжа. С леко побутване, тя му направи знак да се въздържи от реагиране на поведението на колегата им.
„Ако му направим забележка или се махнем от него, ще се обиди, а той е отмъстителен, думата му тежи пред шефа. Не се знае как ще го изтълкува и какво може да започне да говори в колектива за нас. В това динамично време на промени и съкращения е по-добре да имаш един враг по-малко. Най-добре е да го изтърпим” – така си мисли тя. Колкото и да й беше неприятно, от учтивост, подхвана разговор, заинтересува се от неговата работа. Натрапникът само това и чакаше – впусна се в дълги подробни обяснения, които целяха да подскажат колко ценен е той като кадър, колко е талантлив, как всички признават дарованието му и се възхищават от него. Жената се правеше, че й е интересно, а си мислеше: „Колкото мъжът до мене е тих, скромен, трудолюбив, честен, толкова този самонадеян надут пуяк е бъбрив досадник, който не вижда по-далече от носа си. Каква огромна разлика има между двамата в полза на моя избраник. Той говори малко, но премислено, по същество, без фалш и патос, говори с любов за обикновени неща по необикновен начин, с дълбоко разбиране и познаване на живота. Всичко което казва е плод на богатият му опит, придобит в разнообразни преживявания, докато този натрапник тук си служи в бедния си речник само със заучени щампи и клишета. Груб бездуховен материалист, в чийто свят няма място за романтика и за изтънченост.”
А в мъжа до нея, недоволството се засилваше и все по-трудно му ставаше да го сдържа. Беше му неприсъщо да се насилва да понася посегателствата върху него тихомълком, да бъде неестествен.
Влакът вече бе навлязъл в планината и се движеше бавно. На нея така й се искаше да са сами, той да й разказва още дълго за себе си интересни неща. Бъбривецът не млъкваше нито за миг. Не им позволяваше да се вмъкнат в досадния му монолог. Беше намерил търпеливи слушатели за своите словоизлияния и през ум не му минаваше, дори, че може да е нежелан и да досажда.
Под железопътната линия, Осъм лениво влачеше изтънелите си води, които едва си прокарваха пътя между речните камъни.
- Погледнете, колко много е пресъхнала реката – опита се безуспешно влюбеният мъж да смени темата на разговора за пореден път.
Човекът срещу тях не се вълнуваше от природата и му беше все едно дали в реката има вода или не. Той искаше да разказва за себе си и да има внимателни и търпеливи слушатели. От удоволствие, пътуването се превръщаше в кошмар.
Най-после влакът спря на гарата и те побързаха да слязат. Но досадникът тръгна с тях и така и не ги остави да си разменят поне по няколко думи за довиждане. Живееше в посоката на жената и щяха да се водят. Разочарованият му колега им пожела спокойна нощ и побърза да се отдалечи. Едва зад ъгъла на улицата, когато остана сам, въздъхна облекчено. Толкова съжаляваше, че не успяха с любимата да си подадат ръка, да се целунат след хубавия ден, завършил неприятно заради натрапника. Оставаше му успокоението, че и утре е ден.




Няма коментари:

Публикуване на коментар