ПОД ЕЛАТА

ПОД ЕЛАТА

Декемврийският ден е къс, но е снежен и красив. Старите ели са отрупани с тежък сняг. Снегът проскърцва в тишината под стъпките им. Жената която върви до него е жената, която той още обича. От щипещите пръсти на студа върху бузите й горят две алени петна, носът й е зачервен. Все същият бритон е паднал над очите, но очите й не са вече същите. Няма блясъкът на щастието в тях. И усмивката й се е променила, станала е тъжна. Ще речеш, че върви с друга жена. Безразлична и студена, като декемврийския ден, върви тя до него днес. Красива като него, но и студена като него.
- Спомняш ли си как направихме тук миналата зима огромния снежен човек, на който аз те качих, а ти после не можеше да слезеш и ме молеше да те сваля? – опита се с този спомен да я съживи.
- Да. Спомням си. Беше много хубаво, беше вълнуващо.
- И пак може да бъде – вметна предпазливо мъжът.
- Не. Вече не. Беше отдавна.
- Не чак толкова отдавна, само преди една година. Какво е една година? Сякаш беше вчера.
Жената замълча, потъна в свои мисли. И стана още по-далечна. След като повървяха известно време мълчаливо и слушаха как снегът проскърцва под подметките им, тя попита:
- Защо толкова упорито искаш да продължи това, което аз вече прекъснах?
- За да бъда щастлив.
- Не разбираш ли, че не можеш да бъдеш щастлив с нещастлива жена? Всичко се е променило за тази една година.
- Разбирам, но не искам да повярвам, че се е променило. Ето гората отсреща е същата, пътеката по която вървим, градът, снегът, месецът. И аз съм същият. Променила си се само ти.
- Това малко ли е? Не е ли достатъчно?
- Никак не е малко, защото ти си свързващото звено между всичко това, което не се е променило и щастието.
- Случиха се някои неща. Не мога да бъда същата.
- Моля те, бъди поне за миг весела.
В клоните на високата ела под която вървяха пробяга катеричка. Палавницата скочи на един клон над тях, разлюля го и събори сняг по главите и раменете им, отрупа ги целите, промени ги в един миг, направи ги да изглеждат като снежни човеци. Те в почуда се погледнаха и се засмяха на вида си. Сега усмивката й беше такава, каквато той искаше да вижда – топла, трогателна, красива и от сърце.
Изведнъж той скочи, сграбчи я в обятията си и я събори в снега. Търкулнаха се и се сборичкаха. Веселите им гласове подгониха тишината на гората. Бяха същите, каквито бяха преди година – и двамата; млади, влюбени, щастливи в несравнимия декемврийски ден.
Докато изтръскваха снега от себе си тя го гледаше все така усмихната, но в усмивката отново се прокрадна тъга. Каза му:
- Не ме връщай назад. Този път е извървян.
- Пътят на обичащите е път на зазоряване – отвърна.
Гърбовете им се загубиха зад стърчащите в белотата си гугли на смълчаните ели. След тях в снега оставаха дълбоките им дири. И само Господ знаеше, докъде ще стигнат тези дири, едни до други.