Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

четвъртък, 7 октомври 2010 г.

ПОД ЕЛАТА

ПОД ЕЛАТА

Декемврийският ден е къс, но е снежен и красив. Старите ели са отрупани с тежък сняг. Снегът проскърцва в тишината под стъпките им. Жената която върви до него е жената, която той още обича. От щипещите пръсти на студа върху бузите й горят две алени петна, носът й е зачервен. Все същият бритон е паднал над очите, но очите й не са вече същите. Няма блясъкът на щастието в тях. И усмивката й се е променила, станала е тъжна. Ще речеш, че върви с друга жена. Безразлична и студена, като декемврийския ден, върви тя до него днес. Красива като него, но и студена като него.
- Спомняш ли си как направихме тук миналата зима огромния снежен човек, на който аз те качих, а ти после не можеше да слезеш и ме молеше да те сваля? – опита се с този спомен да я съживи.
- Да. Спомням си. Беше много хубаво, беше вълнуващо.
- И пак може да бъде – вметна предпазливо мъжът.
- Не. Вече не. Беше отдавна.
- Не чак толкова отдавна, само преди една година. Какво е една година? Сякаш беше вчера.
Жената замълча, потъна в свои мисли. И стана още по-далечна. След като повървяха известно време мълчаливо и слушаха как снегът проскърцва под подметките им, тя попита:
- Защо толкова упорито искаш да продължи това, което аз вече прекъснах?
- За да бъда щастлив.
- Не разбираш ли, че не можеш да бъдеш щастлив с нещастлива жена? Всичко се е променило за тази една година.
- Разбирам, но не искам да повярвам, че се е променило. Ето гората отсреща е същата, пътеката по която вървим, градът, снегът, месецът. И аз съм същият. Променила си се само ти.
- Това малко ли е? Не е ли достатъчно?
- Никак не е малко, защото ти си свързващото звено между всичко това, което не се е променило и щастието.
- Случиха се някои неща. Не мога да бъда същата.
- Моля те, бъди поне за миг весела.
В клоните на високата ела под която вървяха пробяга катеричка. Палавницата скочи на един клон над тях, разлюля го и събори сняг по главите и раменете им, отрупа ги целите, промени ги в един миг, направи ги да изглеждат като снежни човеци. Те в почуда се погледнаха и се засмяха на вида си. Сега усмивката й беше такава, каквато той искаше да вижда – топла, трогателна, красива и от сърце.
Изведнъж той скочи, сграбчи я в обятията си и я събори в снега. Търкулнаха се и се сборичкаха. Веселите им гласове подгониха тишината на гората. Бяха същите, каквито бяха преди година – и двамата; млади, влюбени, щастливи в несравнимия декемврийски ден.
Докато изтръскваха снега от себе си тя го гледаше все така усмихната, но в усмивката отново се прокрадна тъга. Каза му:
- Не ме връщай назад. Този път е извървян.
- Пътят на обичащите е път на зазоряване – отвърна.
Гърбовете им се загубиха зад стърчащите в белотата си гугли на смълчаните ели. След тях в снега оставаха дълбоките им дири. И само Господ знаеше, докъде ще стигнат тези дири, едни до други.





Няма коментари:

Публикуване на коментар