Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

събота, 4 декември 2010 г.

И ТИ ЛИ КАТО МЕН

И ТИ ЛИ КАТО МЕН

Кобалтово небе, в което, за първи път долавям в него днес натрапчивия мирис на есента, привнесен от последния задъхан ден на август. Край мен полето се жълтее в несекваща безкрайност, подпряло на широките си плещи слънцето, чиято сила вече се топи. Все още е горещо – от храстите в гората чуруликат птиците, които с човчици претърсват кло­ните за глътка хладина, останала под сянката на някое листенце.
С отпуснати ръце на сянка, под бука стар е седнал сенокосът изморен и си почива. Привършил е усилната си работа. В ливадата усмихната се зеленее младата отава, жадуваща на вятъра прохладната милувка. В далечината планината изпробва силата на синьото по стръмното си било. А в ниското, между върбите изкорубени от времето, реката следва неизмен­ния си ход – през брода на деня минава тихият керван на часовете и се оглежда между жабуняците в изнемощ­ялата от сушата вода. Върви водата с бавна стъпка и търси в бреговите камъни опората за дългия си път.
И мисълта ми като речната вода, лениво броди в лабиринта на задачите, които трябва да изпълня днес. Ех, мое лято! И ти ли като мен все търсиш изход, за­бързано към края си? И ти ли като мен ще си отидеш без да го откриеш? До истината води път обрасъл с репей, тръни и коприва.
Земята ни прекрасна само не познава старостта — вечно млада е под топлите лъчи на слънцето и ето, уга­рите там в стърнището, като за първи път чернеят. И аз, като за първи път, си мисля за това...

Публикувано от в
Етикети:

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)