Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

петък, 31 декември 2010 г.

НЕ МЕ ТЪРСИ

HE ME ТЪРСИ

Едва ли пак

до себе си

очите ти ще ме намерят.

Не ме търси -

далече съм.

Далече съм

от всякаква заблуда,

че щастието може да се стигне.

След мен вървят пространствата

подмамили с разцъфнал дрян

напъпилия кукуряк.

Аз предусещам,

че пролетта ще ме дари отново

с безбройни птичи гласове,

с тревица млада,

в която да поседна,

заслушан в неуморните пчели.

Към мене в тази пролет ще протяга

разлистените си ръце единствено дрянът,

запомнил топлите ни думи

и пак пръстта под него,

от слънцето затоплена,

безкрайно ласките ни ще сънува.

Гласът на ехото

загуби своята магия –

сега напусто той

преследва отшумелите ни стъпки.

Като отронен камък,

търкулнат по наклона,

изчезна щастието безвъзвратно.

Какво спечелихме,

какво загубихме

във надпреварата си с времето?

Това ще пита бездната под нас

с очите на разцъфнало кокиче.

Прах по обувките,

повърнат къшей хляб

от алчната уста на нашата съдба,

един надут балон без връв.

Разплакан месецът и той тъжи,

приведен над безсънните ми нощи.

С пътеката към неизвестното

сега подметките ми разговарят

и пълнят се очите ми

с безкрайни далнини.

Дано в далечната им синева

намеря топло място за сърцето си.




Няма коментари:

Публикуване на коментар