Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

неделя, 2 януари 2011 г.

ПО СОБСТВЕН ВКУС

ПО СОБСТВЕН ВКУС

Отново зима е. Студено. И на Къпинчо пак е пусто. Заглъхва в тишината на вятъра най тъничката свирка. Безмълвна, пред мене се издига планината до небето – до ниското навъсено небе, покрито с облачна тъма, загубило посоките на птиците. Дъждецът ситен, преди да стане сняг, с най-мъничките си пирончета кове върху плещите на земята съня си неосъществен. Изпод нозете ми цвърчи водата в разкаляната глина и в ноздрите ме блъсва миризма от гниещата вече шума. Настръхнали от мокрота, под клоните на старата череша, треперят спомените ми забравени и виждат някъде навътре в себе си бял облак цвят уханен, и чуват да жужат пчели, влудени от пиянството на пролетта, и на ликуващото слънце.
Мостовете на този стар живот сега са скъсани и някаква печал усещам как пада върху раменете ми, като изгубена сред планината, откъснала се от гърдите песен. Макар, че птиците останали, като очите, ми все още виждат есен, търсят я, живеят още в нея. Напразно. Сега е зима пак и зимната палитра, краси света по собствен вкус.





Публикувано от в
Етикети:

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)