Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

вторник, 19 април 2011 г.

ЗАБРАВЕН ЖЕСТ

ЗАБРАВЕН ЖЕСТ

В сезон подир сезон, върти се неуморно времето на дните в шарената въртележка. И в неговата центрофуга каляваме характерите си и опит трупаме за бъднината. Дори добър да е сезонът, той отминава и за прощаване настъпва час. Отнася в него лятото златистата си светлина към други хоризонти – отнася спомена за нас, такива, каквито няма вече никога да бъдем. Аз виждам в този час по угарите и стърнищата в полето да го изпращат работливите селяци, свалили шапки, с отпуснати, напукани от труд ръце. На лятото помахват те сега за сбогом, щастливи от получените дарове от него. И затова тъга в очите няма. И са красиви те, обгърнати от слънчевите ореоли на този час прощален. Денят последен на слънчевото лято ги държи в магията на своята неповторимост и озарява чак до дъното душите им – те затова са може би красиви, както никога. И долината в този час на тайнство отслужва свята литургия, каквато още никой не е виждал.
Стоят в съня ми с шапки снети хората пред отминаващото лято, пред добрината му, пред красотата. И питам се защо ли днес забравили сме шапките да сваляме за почит от главите си? Един красив, забравен жест за почит и за уважение – един старинен ритуал. Едва ли вече ще го възкресим…
Публикувано от в
Етикети:

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)