РАЗГОВОР ПО ТЕЛЕПАТИЯ - къс разказ

РАЗГОВОР ПО ТЕЛЕПАТИЯ

Макар все още да е ранна пролет, утрото е навъсено и денят не започва многообещаващо. Тежки, оловно сиви дъждовни облаци са прибулили небето. Те търкалят мъката на неосъществените си блянове в майското утро, готови да я излеят всеки миг върху земята. Въпреки мрачното утро изстисквам свежи цветовете от тубите върху палитрата си с намерението да нарисувам една прекрасна пролетна картина. И в този миг в ателието се прокрадна мека светлина, излъчена от нещо неопределено и далечно, като нечие невидимо присъствие. Светлината, като любопитен поглед на дете, обхожда натрупаните навсякъде картини и става още по сияйна, излъчваща мека топлина. Поглеждам навън, за да се уверя, че тя не идва от промъкнал се през пролуката на облаците случаен слънчев лъч. Облачната завеса продължава да е все така гъста и непробиваема. Примирен, че няма да мога да разкрия тази загадка, хващам четката и посягам да засея с багри белотата на платното. В този момент ме докосва като мисъл нечий нашепващ глас:
- Сега няма да можеш да рисуваш, остави тази четка.
- Но защо? – отвръщам мислено с въпрос.
- Защото ще говориш с мене.
- Кой си ти?
- Не кой, а коя?
- Добре, така да бъде. Коя си ти?
- Псевдонимът ми е Ведрина.
- Харесва ми псевдонимът ти. Звучи приятно и носи усещането, като целувката на първи слънчев лъч по челото ми, като полъх от зора. Навярно си красива много, щом излъчваш токова лъчезарно сияние в мрачното ми ателие.
- Колко съм красива не знам, но съм млада като току-що събуден за живот ден.
- Защо идваш при мен сега?
- За да ти подаря нещо.
- Рожденият ми ден мина отдавна.
- Знам. Прочетох. Но този който ме изпраща казва, че всеки ден в който живеем,трябва да бъде за нас като рожден. В това е нашият шанс да бъдем щастливи.
- А кой е този, който те изпраща?
- Трябва сам да се досетиш.
- Започвам да разбирам.
- Крайно време беше.
- Любопитен съм да разбера какъв подарък си ми донесла.
- Ето го. Това е той, подаръкът ми за тебе.
В дланта ми грейва светлинка под формата на малко златно ключе.
- За един малък сейф в моето сърце.
- Какво е заключено в този малък сейф в твоето сърце.
- Заключени са думите за твоите стихове и разкази.
- Но аз си имам мои думи за тях.
- Вярно, така е. Но като вземеш и от моите, творбите ти ще станат още по-хубави.
- Охо! Това вече наистина е много голям подарък. Благодаря ти от сърце. Нямам търпение. Кога ще мога да използвам ключето?
- Пак ли не разбираш? Ти вече го използва, като написа този разказ.
- Извинявай, стана толкова непринудено, че не забелязах чудото.
- Да. Това е чудото на днешния ти ден.
- На днешния ми рожден ден.
- Точно кака. Радвам се, че го осъзнаваш. Сега ми е време да си вървя.
- Почакай! Току-що дойде. Защо бързаш толкова?
- Този който ме изпрати ме зове.
- Ще дойдеш ли пак?
- Не знам. Може би, ако отново ме изпратят.
- Ела,моля те! Ще ти се отблагодаря за подаръка с една картина, която ще нарисувам на утрешния си рожден ден, защото след този наш разговор, днес наистина ще пиша и няма да рисувам.
- Тогава непременно ще дойда да я видя.
Светлината в ателието стана още по ярка. Погледнах навън. Нечия голяма като света ръка с един замах беше измела мрачните облаци от пролетното майско небе и слънцето се къпеше във ведрата му синева. Излязох на терасата. Обляна в светлината на утрото, планината се синееше в далечината и мамеше навън. Почувствах полъха на ведрината, като зов да се изкача на любимия връх, за да се почувствам по-близо от всякога, до този, който беше изпратил тази сутрин за разговор с мен, Ведрина.