СНЕГЪТ
Снегът е повсеместен.
Студът, приятелят му верен
и спътник неизменен,
скова диханието на всемира.
Затрупа волята на ветровете в клоните
и укротената му сила
тогава чак замря.
Не пърха никъде живот –
кристали само
рисуват формите на битието.
А над главата ми виси
замръзналата птича песен
в една шушулка островърха.
Там някъде припуква лед разчупен
под тежестта на крачещото време.
Снегът сега е пълновластен господар.
Въпроси не задава той, не пита
отгде дошъл е и къде отива.
Не знае той,
не знаем ние също,
защо се появяваме и после,
къде в отвъд видимото отиваме.
събота, 28 май 2011 г.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар