ЗИМА

ЗИМА

Пак стана всичко само бяло.

Загубиха се цветовете,

удавени на бялото

в пречистващия повсеместен дъх.

Часът на снеговете е сега.

Зад облаци

в небесната кошара е запряно слънцето.

И от къделите на облаците сякаш

коминеният дим заприда

бялата дългоръкавна дреха

на зимата студена.

А там отпред,

един човек загърнат в шуба,

се гуши като черна врана

в шпалира тих на уличните къщи.

Аз под безмълвното небе изправен -

един издишващ пара, тъмен силует,

стоя и наблюдавам зимата,

и размишлявам:

„Не е ли истинска дъга небесна,

прането от простора на жена ми на терасата,

във всепроникващата белота?”

Единствената оцеляла сред студа зеленина

е тази,

на посадения от мене бор в градината.

И трудно е в снега да скриеш нещо –

на бялото добре се вижда всичко,

остават и следи.

Следи, които от краката ми

повеждат в две посоки.

Коя от тях ли води до човека?

Защото другата е само

отправната му точка?

А уж е зимата сезон на яснотата.

Сезонът в който се подготвяме за следващия скок.