Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

петък, 26 ноември 2010 г.

УСМИВКИ

УСМИВКИ

Жълтото в позлатените от есента върхове на кава­ците сияе тази сутрин. И синьото небе, в което се къ­пят, е ведро и спокойно. Октомври днес събира багажа си и заминава, но си мисля, че тръгва доволен, без тъ­га, дори усмихнат. И като гледам усмивката му се пи­там, коя усмивка е най-красивата сега: тази на изгрява­щото отпочинало слънце; на облечените в пъстри дрехи листа, танцуващи в небесната бистрота карнавалния си празник; на есента, пробягала с тихи стъпки през смълчаните дъбрави; на бистрата река, преглътнала бялата капка на изгрева; на ливадата, погалена от дланите на вятъра, съшил на ревера си птичата песен и погледа на разцъфнал кърпикожух; на планината, загледана в мечтателния полет на облаците или на детето, яхнало но­вия си велосипед; на влюбения, завръщащ се от среща­та с любимата; на работника, получил допълнително въз­награждение; на чиновника, получил повишение или на излекувания старец?
Колкото и да се питам, няма да мога да си отгово­ря.
Навярно най-хубава е усмивката, в която се прели­ват всички малки усмивки на съизмеримите неща, в голямата, несъизмерима с нищо топла усмивка на жи­вота.

Публикувано от в
Етикети:

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)