Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

петък, 26 ноември 2010 г.

ТРОЯНСКИЯТ МАНАСТИР

ТРОЯНСКИЯТ МАНАСТИР

Есенният ден догаря кротко. Октомври се люлее на тънка пожълтяла клонка, загледан в планината. Нас­реща в сянката на хълма белеят зидовете на Троянския манастир. Сгушен в прегръдките на столетни бо­рове, побит като камък в основата на стръмния хребет, той слуша нескончаемата песен на реката. Слуша и си спомня толкова неща. Манастирът е сърце на тишината и покоя тук, гнездо на минала и настояща слава, най-здравата и сигурна крепост на българския дух през ве­ковете.
Прекрачвам смирено прага му. Вървя бавно по из­търканите от безброй крака чела на камъните по кал­дъръма. И чувам сякаш да отекват стъпките на дякон Левски. И още по-назад се връщам, за да срещна вдъх­новения зограф Захарий, оставил отпечатъка на своя гений по фреските, да се чете за вечни времена.
Стените тук са чули и видели много, но си мълчат. Говорят само с олющените потъмнели стенописи. Там нечия ръка е дръзнала да съизмерва майсторството си с ръката на самоковлията. Но може ли недостижимото да се достигне и неповторимото да се повтори? Боите гре­ят ярко днес нанесени, но го няма живецът, кой­то блика от краските на легендарния зограф. И сцените са някак мъртви и сковани, докато другите, от времето ранени, пак дишат и живеят.
Всеядното време всеки ден е отхапвало по малко от блясъка на фреските и те са потъмнявали. И днес е тъжно като ги погледнеш. Неуместна е намесата на реставратора-художник, шарил с боите си по светостта им. Уж всичко е изписано прецизно, точно по каноните, по правилата на реставраторската наука, а нещо не достига. Прилича ми на подмладяващ грим върху старо­то лице на живота. Изправен тук, пред майсторския му автопортрет, аз питам: "Духът ти, майсторе Захарий, кажи духът ти как да върнем през чуждата ръка и чуж­дите очи?"
А вечерта поляга тихо и спокойно. Прозорците ула­вят залезни отблясъци. Не се обажда манастирското кле­пало. И празнична е вечерта, защото крача тук след стъпките на Левски. По арките се плъзга сянка от кри­ло - широкото крило на миналото. И сякаш цялата ис­тория на този свиден край от нашата земя е сбрана тук в гръдта на манастира.
И нека се помни и се знае...

Публикувано от в
Етикети:

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)