Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

понеделник, 27 декември 2010 г.

ИМПРЕСИИ - 2

УТРИНЕН КОНЦЕРТ

В октомврийската утрин, сякаш не мъгла се носи, а бяла музика – лирична музика от ранната предкласика. От нея някак плавно изплуват строгите силуети на върховете. Неясните им контури изписват фантастични пейзажи с развихреното ми въображение. А в ниското, в сивобялата субстанция на утринната мъгла, тайнствено се появяват малки островчета от земната повърхност – опорни точки за погледа ми. А най-отпред бледо прозират покривите на къщите, като шапките на свирещи музиканти. Изправен на най-високата точка на върха, аз слушам тази утринна симфония и наблюдавам превъплъщенията на природата. Размахал ръце, изпаднал в транс, не съм ли аз ентусиазираният диригент на този толкова лиричен утринен концерт?


НОЩ

Аз виждам тук как месецът лицето си измива в разпенения бързей на реката. А ябълката на брега ми дава сладкия си залък. Тревата също е добра – постелята си мека ми предлага. По пясъка на речното корито, следи от детски пъргави крака се гонят, преследват неизвестен хоризонт. Нощта любовна, тиха, ме прегръща и раменете ми завива с блещукането на звездите. Над мене сънените гласове на славеите се вплитат в клоните, задаващи въпроси към вечността за пътя към безкрая. От хълмовете зад реката доехтява гласът на сова. Потънал в тези нощни звуци долавям думите на някаква поезия първична, която мога да откупя от нощта вместо с жълтица, с вълшебна рибя люспа, с ухание на люляк, с шепот на листа или пък с мидена черупка. Това е тя, нощта на пресътворените вълшебства.


Публикувано от в
Етикети:

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)