Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

понеделник, 27 декември 2010 г.

СЛЕД ОБЛАЧНИЯ КЕРВАН

СЛЕД ОБЛАЧНИЯ КЕРВАН

Облачният керван бе хванал в тихия си бяг слънчевата светлина и я отразяваше в зеленината на тревата. Сякаш беше слязъл при крехките стъбълца, за да ги види отблизо, сякаш второ слънце дишаше ниско долу, принизено до буболечия свят. Щом слънцето се скриеше зад облаците, осветената като със сценичен прожектор трева помръкваше, но когато покажеше отново сияйния си лик, скатът пламваше позлатен и багреният водопад и се изливаше на мощен поток от светлина по стръмнината. Водопад от причудливи форми и сияния увличаше шеметно всичко попаднало в него, падаше в низината и се разпръскваше и разливаше в синкавината на далечината в ниското. Планинският рид се свличаше надолу към изумрудената долина, в която проблясваха опаловите вирове на реката. В ниското, в пояса на гората, се носеше песента на славеите, отпили роса от игликовите цветя на зелналите се ливади. По озареният от светлината хребет, сякаш бяха слезли в нозете ми слънценосните небеса с пасящия облачен табун. А погледнех ли към равнината, където тънка мъглица разливаше млечните си фантазии, мисълта ми без да иска се връщаше към трудния път на всекидневието до хляба. Но облачният керван, развял дългата си бяла опашка, не искаше да знае за това – като божие дихание се носеше вдъхновено напред над тревата, не знаещ умора, обливаше я с дифузната си светлина и ме зовеше да се впусна след него в едно далечно, неизвестно и примамливо пътешествие. И аз с готовност откликнах на настойчивия му зов, след стъпките на светлината.




Няма коментари:

Публикуване на коментар