Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

сряда, 8 декември 2010 г.

НАДСВИРВАНЕ С ВЯТЪРА

НАДСВИРВАНЕ С ВЯТЪРА

Може би гласът на ранилата сойка стресна спокойния сън на вятъра. Скочи той, разкърши снага и изсвири тревожно над притихналите върхове на боровете, в които утрото пробваше силата на светлината си. Силната му въздишка накара дърветата да потръпнат. После, като разбра каква е работата, че тревогата е фалшива, вятърът изду гърди и подскочи. След това прик­лекна, спусна се в наситената зеленина на храстите, развя широките им поли, надникна под тях и като не видя нищо интересно, с насмешка се изкиска. Такъв си е бил винаги той – закачлив, любопитен, присмехулник и шегаджия. Но шегата му не се понрави на още сънените борове. Те просте­наха от внезапната му ласка. А той, вихрено се завъртя и хвърли в лицата им изсъхнали ланшни листа – разнесе ги из въздуха и напраши очите на току-що прогледалите облаци. Разрови шумата пакостникът, сякаш търсеше нещо, но като не го намери, се вдигна с вой към върховете на смълчаните дървета. Залюляха се неспокойно дебелите източени нагоре стволове, зак­латиха насам-натам снаги в принудителната утринна гимнастика. По изпънатите като струни стебла, вятърът засвири своята протяжна мелодия. Събуди се гората и за­пя песента си. Затрогнат от мелодичните й звуци, вятърът изсвири изтънко с високите си октави в самите върхове на бориките, залюля се с ши­рок размах и със силен екот полетя надолу по хълма. Смехът му се разнесе ниско долу, чак над града. Зашеметени от люлеенето, усетили мощта му, хипнотизирани от магическите стъпки на закачливеца, дърветата изпаднаха в транс. Като насън, в несвяст, те поклащаха светлокори стволове, унесени в някакъв нарцистичен самодивски танц и припяваха про­точени мотиви, в ритъма на приспивното конусообраз­но люлеене. Неусетно въвлечени в музикалното му изпълнение, започнаха да му припяват.
Заслепен от процеждащата се през клоните силна светлина на развълнуваното от летящите облаци небе, слушах възхитен песента и удивено наблюдавах танца им. Стоях под тях притихнал, омагьосан, с вдигната нагоре глава, потопен в необикновеното преживява­не. Толкова дребен и нищожен се чувствах, докато наблюдавах невероятната метаморфоза на боровата го­ра — никога не бях я виждал такава: раздвижена, неспокойна, пееща и танцуваща.
Излязох от унес и долепих кавала до устните си. Мелодията, протяжна и тъжна, като песента на боровете, сепна стаената в дола тишина и тя подплашена се дръпна нагоре към билото на хълма Буковец. После се разне­се игрив мотив, в противовес на скръбната вятърова сюита, разля се властно и запълни пространството. Ня­къде много надалече го поде съненото, несъбуждано от никого кой знае откога ехо и го понесе на невидимите си криле, по всички посоки на гората. Боровете сякаш се отърсиха от магията, освободиха се чрез звука на кавала, от хипнозата на бушуващия вятър и сведоха глави да ме погледнат. Някак по-бодра стана играта им, плавният им меланхоличен танц, като че ли бе прекъснат и сега, тя навлизаше в ритмиката на фолклорния мотив, с който ги изненадах и извадих от вцепенението. А вя­търът, смутен от моята намеса, се отдръпна. Може би искаше и той да послуша кавала, а може би се бе отте­глил да почине и събере силите си, да подремне в най-сенчестата, най-прикътаната част на гората, а може би потъна там засрамен от превъзходството ми в свирнята!? Кой знае?
На Турлата, горе на върха, беше тихо, спокойно, синьо.
От­лепих устни от кавала и се отдадох на сладостно съзерцание на природата. Денят с несигурните стъпки на прохождащо дете, правеше първите си крачки в долината, придържан от мекия воал на утринна розова мъглица. С бавната си походка плувах като самотен кораб в морето от зеленина около мен. Пристъпвах бавно в магията на утрото, защото знаех, че колкото и да бързах, мелодията с която надсвирих палавника-вятър, винаги ще бъде с няколко крачки пред мен и именно тя ще бъде тази, която ще пръска утро в сънливите лица на цветята в ливадата, и че тя ще е тази, която ще ги събужда, за да посрещнат с усмивка изгрева на младенеца-слънце. Тя, моята нежна игрива и топла, моята слънценосна утринна мелодия…

Няма коментари:

Публикуване на коментар