Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

неделя, 19 декември 2010 г.

В ДЪХТЯЩОТО СЕНО

В ДЪХТЯЩОТО СЕНО

Денят изпусна въздуха от своята ехтяща гайдата. Изпънатият гладък мях на яркото небе се сгърчи бързо, обхванат цял от залезните спазми. Отива си денят с усещането за неповторимост, огромен като планината над мен. Заглъхват звуците на вдъхновението – денят се свива уморен, покрит с праха на хилядите грижи и умори. По парапета на нощта се спуска хлад от билото на планината. Дочувам хлопките на слизащи стада в съня на твърдите гранитни склонове на идващата нощ. Над мене небосводът се поклаща и разлюлява тежките си рамене, покрити с блещукащия плащ на първите звезди. Това са те, прииждащите бодри стъпки на идващите нощни часове. А вечерта сега разчупва топлата си новоизпечена погача и над софрата на отминалия ден се спуска лунна тишина. Заспива планината и е щастлива в своя сън. Покоя й превръщам в мой покой и в люлка за съня си. Излегнат в мекото сено, заспивам неусетно, потънал в мириса на билки и в топлата прегръдка на искряща звездна нощ, заедно с гората, с птиците, с реката и със земята, която в тихия си сън ще вижда как усмивката на запролетено слънце, отново я събужда за живот.

Публикувано от в
Етикети:

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)