Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

четвъртък, 30 декември 2010 г.

ВЕЧЕРНА РАВНОСМЕТКА

ВЕЧЕРНА РАВНОСМЕТКА

Haд Турлата развихреният залез допива последната си глътка от виното на есенния ден. Преметнал дрехата на рамо, денят помахва ми за сбогом, преди да слезе зад далечната черта на хоризонта. Небето бавно потъмнява, гаси пожара си и се снижава за полета на моята мечта – в едно с прииждащия мрак, тя бавничко към мен се приближава. Една безкрайност сменя друга и става чужд в безформието си светът. Пред мен чернее есенна дълбока угар, дъхти на плодница и на заспиваща трева, преди снегът стъблата й да скърши. Пердето на прозореца си дръпва и реката в ниското. А онова дърво, в самия връх, докосва с клоните си оголели големи други светове – изгряващи, блещукащи съзвездия сега ще бъдат негови листа. Аз не веднаж на него съм се качвал, за да приветствам слънцето и за да видя буйните коне на бурята как от облак върху облак скачат и как камшиците на огнените режещи светкавици разсичат с гръм на две небето, и как плющят върху гърба напукан на земята.
Сега е тихо и спокойно. Топи се залезът, угасва огънят му ярък. И думата ми е сега за този ден спокоен, останал зад чертата на това, което е. За този ден сега тъгувам, за пропилените възможности за щастие в броените му часове.

Публикувано от в
Етикети:

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)