Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

сряда, 12 януари 2011 г.

ИМПРЕСИИ - 6

В СИВАТА БЕЗМЪЛВНОСТ

Една безмълвност сива ме гнети от много дни. Погълна тя света лъчист и в мокра тишина го грабва. Градът сега е нереален. Дърветата и къщите се търсят, пропити целите от влага. В прииждащия хлад нахлува отчуждението с дъх на неяснота и неизвестност. И цялата материя лицето си загубва в нашествието дръзко на мъглата. Безплътно става всяко тяло. Без ориентир и без посоки вятърът минава през града. Загасва суетата всекидневна, обхваната от сивия покров. Нима това е улицата на която аз живея? Нима това съм аз, човекът бръкнал си с ръце в джобовете и търсещ светлинка в мъглата непрогледна? И уж познавам всичко тук, но то сега е друго. И в гъстата мъгла и мисълта ми става по-ленива и мъглява.


КИПАРИСИ

Обичам тихата алея с кипарисите. Под свода им зелен и мълчалив се връщам всяка вечер уморен. Привикнал съм дълбоко с нея и я обичам, дори когато вятърът не шушне в клоните, когато няма птичи смях и скръбни сенки стълбица чертаят по асфалта. Не са ли кипарисите смълчани най-почитната стража на деня успешно минал? Не са ли часови на моето спокойствие в напрегнатия делник? На пръсти се изправят всяка сутрин те да срещнат слънцето и пламъка на залеза в привечерните часове гасят в челата си. Дори през снежните студени дни на зимата са те туптящото сърце зелено в малката градинка. И там на завет се събират да се гушат птиците и птичите мечти за полет в синева и слънце пролетно.
Алеята на кипарисите, в която дефилира сред шпалира им зелен, усмивката на радостта ми от живота.

Публикувано от в
Етикети:

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)