Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

вторник, 4 януари 2011 г.

ЕСЕННИ ИМПРЕСИИ

МЪРТВА ДЪГА

Есен. С толкова злато покриха земята щедрите стари дървета. Толкова злато внесоха те и в хазната на вятъра. Но с него може ли той да си купи адрес? Виж, земята искри засияла под топлия златен покров. А казват, не топлело златото. Може би, но не и това на красивата есен. И в невиждано синъо небето блести, и оглежда лика си в реката. Шумолят по алеята моите стъпки, обгърнати в есенни топли листа, събирали топлината си мека в цели три сезона - тези кленови едри шумолящи горещи сърца. И какви цветове! Сякаш стъпвам по душата на мъртва небесна дъга...



МЕЖДУ СЕЗОНИТЕ

От фреската на есента е изличена широката въздишка на веселия листопад. По пясъчния склон на времето сега се спуска друг сезон. Щурците още търсят лятото под мъртвите листенца на тревите. В напукания ствол на старото дърво един кълвач кове опънатата кожа на светлината с пироните на неуморната си човка. Опитва се да прикове на слънцето усмивката. Под мъртвата кора на сухото дърво напразно той търси капчица живот. Мъртвило тежко се спуска над земята. И в него птиците не се познават, загубили гласа си. А от високото, от прегорелите бърда, се вдига тежко есента, за да отстъпи мястото си на другиго. Дърветата са снели златните си ореоли и гледат тъжно и самотно.
Изправен в този преход на сезоните, в притихналия ничий ден, аз на кого сега десницата си да подам се питам, когато всичко си отива, когато нещо идва, но все още то не е дошло?





Публикувано от в
Етикети:

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)