Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

вторник, 1 февруари 2011 г.

ОБЛАЦИТЕ

ОБЛАЦИТЕ

Облаците обичат нежната ласка на вятъра, който реши меките им развети коси. Той е верният техен водач в далечните им пътешествия над земята. Облаците обичат нежната топла целувка на слънцето и обагрящата ги пъстрота на изгрева. Те с нескрит интерес разглеждат своите снимки в спокойната речна вода, докато трепетно чакат появата му. Тяхното огромно пъстрокрило ято обикновено се появява над спящите виолетови хълмове на планината. В тях винаги гледат запалените от изгревния огън стъкла на прозорците на къщите. Всяка сутрин излизам да ги видя – очаквам ги същите, но те винаги са други. Виждам безшумния облачен полет над притихналия говор на дърветата в дъбравата. Наблюдавам как изящно се подреждат венците от захаросаните облачни памуци, готови да посрещнат слънцето, как го приветстват и подслаждат появата му. С леки махове облачното пъстро ветрило охлажда лицето му. Не знам защо, но си мисля, че на земята всеки облак има своя къща в селото, в която живее, от която тръгва на път и помахва за сбогом. Над мен прелетяла, после, на крилете на вятъра, ще мине облачната радост над други селища, в друг образ лъчезарен, донесла друга радост. А низината, вглъбена в своя изгревен екстаз под вдъхновения им полет, дали ще забележи красотата им? Едва ли. Заета с отслужването на божествената литургия на природата, в този дивен кът от родния ми край, ще пее тя хвалебствените химни на живота. И облаците ще я носят дълго-дълго в себе си за радост на земята.





Публикувано от в
Етикети:

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)