ОТЛИТАТ ПТИЦИТЕ

ОТЛИТАТ ПТИЦИТЕ

Далечен и прощален стон

на птиче ято литнало на юг

над мен пронизва

избистреното есенно небе.

Невидимият път на птиците

е труден

като невидимия път

на моята съдба.

Но те поне посоката си знаят –

компасът на инстинкта не греши,

докато моята за бъдещето е така неясна.

Над къщите,

потънали до покривите в тишина,

отлитат птиците –

назад не се обръщат,

за връщане не мислят те сега –

ни белег някакъв оставят

ни следа,

но неизменно някой ден

ще се завърнат пак

на родната земя.

А хората тъй рядко се завръщат.

С крила ми махат птиците за сбогом

сред есенната тишина.

Дано да ги дочакам.

Едно отскубнато перце,

уплашено от самотата,

сребри среброто си

в дълбоката и ясна синева.

Загледан в бавния му полет,

очаквам го

да падне в топлата ми длан,

като надежда за доброто.