Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

понеделник, 11 април 2011 г.

ЩЕ СТАНЕ НЯКОЙ ДЕН

ЩЕ СТАНЕ НЯКОЙ ДЕН

Небето винаги е непознато, макар едно и също да е то над нас. И хороскопа му чертаят непредвидими облаци с провлачена и бавна крачка, с видоизменящи се форми. В променящото се небе и мисълта ми губи своята опорната точка, за да предскаже своите възходи и падения. Небето, непознатото, в реката се оглежда да види новия си лик – поредното си превъплащение. Реката бърза пак надолу – тя гони крайната си цел и все не я достига – от памтивека е така. Прозвънва нежната й лира, докосната от пяната на бързеите й сребристи – мелодията е подарък за небето. В танцуващата светлина се къпе най-новият копнеж в душата, копнеж да промени света, да го направи по-красив и по-добър. Небето е като реката майка, гальовно се усмихва и снизходително проправя път за своето дете сияйно, слънцето. Небето винаги е непознато – понякога добро, понякога е лошо, но ние търсим винаги надежда в него, защото тя живее неизменно там – не сменя никога адреса си. Небето – синята мечта на моята земя, която го обича и целува страстно, която все мечтае да се прелее в него най-накрая. И някой ден далечен, това ще стане неизбежно.

Публикувано от в
Етикети:

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)