Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

петък, 29 април 2011 г.

ЕДНО ОТКЪСНАТО ЛИСТО

ЕДНО ОТКЪСНАТО ЛИСТО

От празничното весело небе, изпъстрено от залезни илюминации ме гледа вече месецът златист, вълшебникът на романтичните желани нощни часове. И тази вечер пак ще ми разказва той онази дълга приказка без край, в която трябва себе си да преоткрия. Онази мъдра приказка наречена живот. А на извития му рог едно звънче прозвънва с моя глас и търси да запази мястото на моя образ сред звездите, които скоро ще поръсят звездна захар в тихото небе. Градът гаси под него с лунна пяна шумовете си с въздишка, в умората на есенното тържество. Една топола с неугаснал още златен връх, приветства месеца, изпосталял от дългата диета на поредното сребристо новолуние.
В градините изчезва бавно видимият свят и падащите нощни сенки разнасят ябълкови аромати. Дърветата отръскват шумно родилното си бреме по осланената трева, в която натъжените щурци се крият и тихичко въздишат с облекчение. Потича звездната река над тях отприщена от острия излъскан рог на сънения месец и пада отразена в другата река, шумяща под краката ми.
А от върха на старата топола се откъсва едно листо, един копнеж по отлетяло време, преляло чашата си в топлото море на вечността. В спасително протегнатата моя длан то пада – искрица пареща от спомен сладък, заключен, в несигурния сейф на паметта. Листо, което като мен, във въздуха рисува с най-свежите си цветове, невидимата хубава картина на своя кратък, отлетял живот. Така вълнуващ и възвишен е прощалният му танц под звуците на тихото звънче в рога на месеца. И в този час на тихото вечерно тържество, не съм ли аз откъснатия лист, политнал неизвестно накъде, в прощален танц, под звуците на тихото звънче на Космоса – една отронена сълза от спомена на месеца; от онзи връх висок на вечно младото дървото, наречено живот? И може би с блуждаещ, лъкатушещ полет аз търся спасително протегнатата топла длан на нашия Създател!?

Няма коментари:

Публикуване на коментар