Иван Петров Хаджидимитров е роден на 25.03.1953 година в село Ново Градище, Великотърновска област. Завършил Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” – факултет „Изобразително изкуство”, специалност стенопис. Автор на книгите: „Сиромашко лято” (разкази, 1991), „Хвърчило” (гатанки и стихове за деца, 1991), „Тополка” (стихове за деца, 1992), „Отчуждение” (разкази и новели, 1992), „Тайни знаци и кривулки” (стихове и гатанки за деца, 1993), „В лабиринтите на галактиката” (научно фантастична повест за деца и юноши, 1994), „Мехурчета от пяна” (стихове и гатанки за деца, 1994), „Аз и Питанката” (повест за деца и юноши, 1995), „Подарявам ти лято” (лирика, 1998), „До ново лято” (лирика, 1998), „Коне летящи, мои вихрени видения” (1998), „Поднебие” (стихове за планината, 2001), „Висини” (стихове за планината, 2001), „Делителна точка” (импресии, 2004), „Така е хубаво” (лирика, 2005). Има над 50 илюстрирани книги, изяви в театъра, изиграни роли и реализации в сценографията, фотоизложби, изложби живопис. Занимава се с пеене и музика, свири на 7 музикални инструмента. Прави стенописи. Живее и работи в град Троян.

понеделник, 18 април 2011 г.

НА БРЕГА НА РЕКАТА

Приседнал съм на камъка крайречен и слушам как слънцето говори с речната вода. От двата бряга старите върби напразно се опитват да погалят с клонки сияйния му лик, повдигат се на пръсти, слух напрягат в тишината, опитват се да чуят топлите му думи, които то нашепва вдъхновено. Водата слуша и събрала в шепи отраженията на града, нанякъде, незнайно нанякъде ги носи. И аз се питам в този миг на единение дълбоко кой ли ще бъде този късметлия, дето ще може на спокойствие да види приказните й пейзажи, записани и подредени в блестящия й видеоклип.
Едно момче, поспряло на брега отсрещен, загледано в реката, с мечтателна загадъчна усмивка, следи движението на водата – по нея праща може би далечния си поздрав, на някого когото то обича. А може би, забравило света, сега се пита, какво ли би разказала водата, ако умееше да ни говори – какво ли не видяла е по дългия си път!?
Опитвам се и аз телепатично да вляза с него в диалог, но слънчевата телепатия за мен е непонятна и момчето бързо хуква по раззеленилия се бряг след бързата вода, след литналата пъстра пеперуда на мечтата си голяма. А може би това момче бях аз!?
Оставам сам отново върху камъка приседнал - с водата, слънцето, с блестящата река. И в ромона й тих долавям шепота от думите на тези редове.

Публикувано от в

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)